Това време преди маскарада, около три седмици, бе необикновено хубаво. Мария ми се струваше първата истинска любовница, която съм имал в живота. От жените, които бях обичал, винаги изисквах интелект и образование, без някога да разбера напълно, че и най-богатата духовно и относително най-образованата жена нивга не бе отговорила на логоса в душата ми, а постоянно му се противопоставяше. Аз отивах при жените ведно с моите мисли и проблеми и би ми изглеждало напълно невъзможно да обичам по-дълго от час някое момиче, което едва ли е прочело една книга, почти не знае какво значи четене и не би могло да различи Чайковски от Бетховен. Мария нямаше образование, не й бяха потребни тези заобиколни пътища и светове-заместители, всички нейни проблеми израстваха непосредствено от сетивността й. Нейното изкуство и задача беше с дадената й сетивност, с особената си фигура, със своите цветове, коси, кожа, със своя глас и темперамент да постигне възможно най-голямата плътска наслада и любовно щастие. За всяко умение, за всяка извивка на своите очертания, за най-нежното изваяние да намери у любимия отзвук, разбиране и с вълшебство да извлече жива ощастливяваща ответна игра. Още при оня първи свенлив танц аз усетих този дъх на една гениална, очарователна, високо развита чувственост и бях омаян от него. Разбира се, неслучайно Хермине, всезнаещата, ми доведе тази Мария. В нейния дъх и във всичките й особености имаше нещо от лятото, от розите.
Нямах щастието да бъда единственият или предпочитаният любовник на Мария, аз бях един от многото. Често тя нямаше време за мене, понякога един следобеден час, малко пъти — цяла нощ. Тя не желаеше да получава от мене пари, зад това навярно се криеше Хермине. Но подаръци Мария приемаше с удоволствие и когато й поднасях примерно малко ново портмоне от червена лакирана кожа, вътре можеше да има и две-три златни монети. Впрочем заради червеното портмоне тя много ми се присмиваше! То беше прелестно, но образец от вече отминала мода, стоял дълго в магазина. За тези неща — дотогава знаех и разбирах по-малко, отколкото някое ескимоско наречие — научих много от Мария. Преди всичко научих, че дребните изделия, предмети на модата и лукса, не са просто измамливи играчки и кич или изобретения на алчните за пари фабриканти и търговци, а пълноправен, красив, разнообразен малък или по-скоро голям свят от вещи — всички създадени с единствената цел да служат на любовта, да правят по-изтънчени сетивата, да оживяват мъртвата околна среда и вълшебно да я надаряват с нови органи на любовта — от пудрата и парфюма до обувките за танц, от пръстена до табакерата, от токата на колана до ръчната чанта. Тази чанта не беше чанта, кесийката за пари не беше кесийка, цветята не бяха цветя, ветрилото не беше ветрило — всичко беше пластичен материал на любовта, на магията, на привличането, беше вестител, подмолен търговец, оръжие, боен призив.
Кого обичаше Мария всъщност, аз често размишлявах върху това. Най-много, смятах, тя обича младия саксофонист Пабло с тъжните черни очи и дългите бледи, благородни и някак печални ръце. Бих сметнал, че в любовта този Пабло е малко отпуснат, разглезен и пасивен, но Мария ме увери, че макар той наистина бавно да се разпалва, после обаче е по-напрегнат, по-суров, по-мъжествен и взискателен, отколкото някой боксьор или властен ездач. И така аз научих и знаех скрити неща за този и онзи от джазмузикантите, за актьори, за някои жени, момичета и мъже от нашата среда; открити ми бяха всякакви тайни; виждах под повърхността на връзките и враждите и бавно бях въвлечен и ставах доверен човек (аз, който бях напълно откъснато, чуждо тяло в този свят). И за Хермине узнах много. Особено често обаче се срещах с господин Пабло, когото Мария много обичаше. От време на време и тя употребяваше от неговите тайни средства, понякога доставяше и на мене от тези удоволствия и Пабло винаги с особено усърдие искаше да ми услужи. Един път той ми каза без заобикалки:
— Вие сте толкова нещастен, това не е хубаво, не бива така. Жал ми е. Изпушете лека лула опиум.
Моята преценка за този радостен, умен, детински и при това недостъпен човек се менеше постоянно. Ние се сприятелихме, нерядко аз опитвах малко от неговите средства. Някак развеселен, той наблюдаваше моята влюбеност в Мария. Веднъж Пабло устрои празник в своята стая, мансарда в някакъв крайградски хотел. Там имаше само един стол. Мария и аз трябваше да седнем на леглото. Той ни даде да пием тайнствен чудесен ликьор — смес от три шишета. И по-късно, след като аз вече бях в много добро настроение, с блеснали очи той ни предложи тримата да се повеселим в една любовна оргия. Аз рязко отхвърлих това — за мен подобно нещо беше невъзможно, но все пак един миг гледах Мария странишком, как ще се отнесе към предложението, и макар тя веднага да се присъедини към моя отказ, видях в очите й слаб проблясък и забелязах съжаление, че се бе отрекла. Пабло беше разочарован от моето несъгласие, но не и засегнат.