— Жалко — каза той. — Хари разсъждава прекалено морално. Няма що да се прави. А би било толкова хубаво, много, много хубаво. Но аз зная с какво да го заменя.
На всеки от нас той поднесе да всмукне по няколко пъти от една лула и седейки неподвижно, с отворени очи, и тримата преживявахме внушената ни от него сцена, при което Мария трепереше в самозабрава. Когато след това почувствах, че ми прилошава, Пабло ме настани в леглото, даде ми няколко капки лекарство и щом затворих за известно време очи, усетих върху всяка клепка съвсем бегла целувка като дъх. Аз приех това, сякаш смятах, че ме целува Мария. Но знаех, че беше той.
А една вечер Пабло ме изненада още повече. Дойде в моето жилище, разказа ми, че се нуждае от двайсет франка и ме помоли за тези пари. Затова ми предлагаше през тази нощ Мария да бъде на мое разположение, вместо да я прекара с него.
— Пабло — казах аз изплашен, — вие не знаете какво говорите. За пари да отстъпвате любимата си на друг, при нас това се смята за най-позорното. Не съм и чул вашето предложение, Пабло.
Той ме погледна съчувствено.
— Вие не желаете, господин Хари. Добре. Винаги сам си създавате трудности. Тогава тази нощ няма да спите при Мария, щом като така ви е по-приятно, а пък парите ми дайте просто така, ще си ги получите обратно. Крайно ми са нужни.
— За какво?
— За Агостино, знаете ли, това е малкият, който свири втора цигулка. Вече осем дни, откак е болен, и никой не го наглежда, пари няма ни пфениг, а сега и моите се свършиха.
От любопитство и малко за да се самонакажа, аз отидох с него при Агостино, комуто той занесе мляко и лекарства в таванската стая — едно действително жалко убежище, — изтърси завивката му, проветри стаичката, обви пламналата му от температурата глава с хубав, направен по правилата компрес; всичко бързо, нежно и с вещина като добра болнична сестра. Същата вечер аз го видях отново, той свири в бар „Сити“ чак до разсъмване.
Често дълго и делово говорех с Хермине за Мария, за нейните ръце, рамене, бедра, за начина, по който се смееше, целуваше, танцуваше.
— Тя показа ли ти вече това? — попита Хермине веднага и ми описа една особена игра на езика при целувка. Помолих я само да ми го покаже, но тя сериозно отказа.
— Това ще дойде по-късно — каза тя, — още не съм ти любовница.
Попитах я откъде знае изкуството на Мария да целува и някои тайни, познати само на любящия мъж особености на нейното тяло.
— Ох — възкликна тя, — та ние сме приятели. Мислиш ли, че имаме тайни помежду си? Достатъчно често съм спала и играла с нея. Ех, да попадне на хубаво момиче, тя умее повече, от другите.
— Все пак аз мисля, Хермине, че дори и вие имате една от друга тайни. Или ти си й разказала всичко, което знаеш за мен?
— Не, това са други неща, които тя не би разбрала. Мария е чудесна — ти имаше щастие, но между теб и мен съществуват неща, за които тя и понятие няма. Аз й разказах за тебе много, естествено много повече, отколкото тогава би ти било приятно, нали трябваше да я съблазня за тебе. Но да те разбира, така както аз те разбирам, приятелю, Мария няма да може никога, а и никоя друга. Но и аз понаучих още нещичко от нея, аз зная за тебе толкова, колкото Мария е опознала. Познавам те почти толкова добре, колкото ако ние често бихме спали заедно.
Когато отново се срещнах с Мария, за мен беше чудно и тайнствено да зная, че тя е притискала до сърцето си и Хермине, както и мене; че точно така е докосвала, целувала, познавала и усещала нейните ръце, нозе, кожа, както и моите… Пред мен изплуваха нови, косвени отношения и връзки, нови възможности за живот и любов и аз мислех за хилядите души от трактата за Степния вълк.
В оня непродължителен период между моето запознанство с Мария на големия бал с маски аз бях направо щастлив, едновременно обаче никога не изпитах чувството, че това е избавление, едно постигнато блаженство, а долавях много ясно: всичко е пролог и подготовка, всичко е буйно устремено напред, същественото предстои.
Бях се научил да танцувам дотолкова, че вече ми изглеждаше възможно да взема участие в бала, за който от ден на ден се говореше все повече. Хермине имаше тайна, тя твърдо не искаше да издаде пред мене в какъв маскараден костюм ще се яви. Щял съм да я позная, смяташе тя, а ако съм бъдел на път да сгреша, то щяла да ми помогне, но предварително не бивало да зная нищо. Така тя съвсем не беше любопитна и за моите планове относно маскирането и аз реших изобщо да не се предрешавам. Мария, когато поисках да я поканя за бала, ми обясни, че за този празник тя вече си има кавалер. Наистина притежаваше и входен билет, аз бях малко разочарован, че сега ще трябва да отида на празненството сам. Това беше най-изисканият бал с маски в града, уреждан ежегодно в залите на „Глобус“ от хората на изкуството.