През тези дни рядко виждах Хермине, но в навечерието на бала тя се отби за малко, дойде да вземе билета си — аз го бях набавил, — поседя спокойно в моята стая и тогава се поведе забележителен за мене разговор, който ми направи дълбоко впечатление.
— Сега всъщност си съвсем добре — каза тя, — танците ти се отразиха благотворно. Който не те е виждал от четири седмици, едва ли би те познал.
— Да — съгласих се аз, — от години не съм се чувствал така добре. Всичко това дължа на тебе, Хермине.
— О, а не ли на твоята красива Мария?
— Не. Та нали и нея ти ми подари. Тя е чудесна!
— Тя е тъкмо любимата, от която се нуждаеш, Степни вълко, хубава, млада, в добро настроение, много умна в любовта и достъпна не всеки ден. Ако не се налагаше да я делиш с други, ако тя не ти беше само рядък гост, не би вървяло така добре.
Да, и с това трябваше да се съглася.
— Е, и сега имаш ли вече всичко, което ти е потребно?
— Не, Хермине, не е така. Аз имам нещо много хубаво и обаятелно, една голяма радост, една мила утеха. Направо съм щастлив…
— Е, и тогава! Какво повече искаш?
— Искам повече. Не съм доволен от това — да бъда щастлив; не съм създаден за такова състояние, предопределението ми не е в това. Отредено ми е противното.
— Следователно да бъдеш нещастен? Е, та ти беше предостатъчно нещастен тогава, когато заради бръснача не можеше да се прибереш вкъщи.
— Не, Хермине, все пак е по-различно. Признавам, тогава бях много нещастен. Но това беше глупаво, неплодоносно нещастие.
— Че защо?
— Защото иначе не бих се страхувал от смъртта, която въпреки това си желая! Нещастието, което ми е потребно и което съкровено желая, е друго; то е такова, че да ме накара да страдам със страст и да умра със сладострастие. Това е нещастието или щастието, което очаквам.
— Разбирам те. По това сме брат и сестра. Но какво имаш против щастието, което намери сега, при Мария? Защо не си доволен?
— Нямам нищо против това щастие — о, не, аз го обичам и съм му благодарен. То е хубаво като слънчев ден през дъждовно лято. Но долавям, че не ще трае дълго. И това щастие е неплодоносно. Прави те доволен, ала доволството не е храна за мене. То засища Степния вълк, приспива го. Но не е щастието, което заслужава да умреш за него.
— Значи трябва да умреш, Степни вълко?
— Мисля, да. Много съм доволен от моето щастие, мога да го изтърпя още доста време. Ала понякога, щом щастието ми остави един час време да бодърствам и да изпитам копнеж, тогава всичките ми копнения не се насочват към това да съхраня завинаги сегашното щастие, а отново да страдам, само че по-красиво и не така жалко, както преди. Аз жадувам за страдания, които ще ме накарат да умра с готовност, доброволно.
Хермине ме погледна нежно в очите с оня свой тъмен взор, който така неочаквано се появяваше. Прекрасни, страшни очи! Бавно, търсейки и нижейки думите една по една, тя заговори толкова тихо, че аз трябваше да се напрягам, за да я чуя:
— Днес искам да ти кажа нещо — това, което отдавна знам, а и ти вече го знаеш, но може би още не си го казал и на себе си. Сега ще ти открия какво знам за мен и теб и нашата съдба. Ти, Хари, си човек на изкуството и мислител; същество, изпълнено с радост и вяра, винаги по дирята на великото и вечното, никога не си бил доволен от хубавото и малкото. Но колкото повече животът те е будил и приближавал до собствената ти същност, толкова по-голяма е ставала бедата ти, толкова повече до шия си затъвал в страдание, страх и отчаяние и всичко, което някога си мислел за хубаво и свято и си го обичал и почитал, цялата ти нявгашна вяра в хората и нашето високо предопределение не са могли да ти помогнат, загубили са стойност и са се разбили на парчета. За твоята вяра вече не е имало въздух. А задушаването е тежка смърт. Така ли е, Хари? Това ли е съдбата ти?
Аз кимах, кимах, кимах.
— Ти си имал своя представа за живота, една вяра и една повеля; бил си готов за дела, страдания и жертви и постепенно си откривал, че светът съвсем не изисква от тебе дела, жертви или нещо подобно; че животът не е героична поема с образи на смелчаци и други такива, а бюргерска гостна, където са напълно доволни от ядене и пиене, от чаша кафе и плетене на чорапи, от игра на карти и радиомузика. А който иска и носи в себе си нещо друго, героичното и красивото, почитта към големите поети или почитта към светците, той е глупак или като рицаря Дон Кихот. Добре. И с мене беше така, приятелю! Аз бях момиче с добри заложби и затова ми бе отредено в живота си да следвам високи образци, да си поставям високи изисквания, да изпълнявам достойни задачи. Аз можех да имам голям жребий, да бъда жена на крал, любима на революционер, сестра на гений, майка на мъченик. А животът ми позволи да стана само куртизанка със средно добър вкус, и дори това беше достатъчно трудно! Така беше с мене. Известно време бях неутешима и дълго търсих вината в себе си. Животът, мислех аз, в края на краищата трябва винаги да има право и ако той се надсмива над моите красиви мечти, така смятах, то излиза, че те са били глупави и неправдиви. Но това никак не ми помогна. И тъй като имах добри очи и уши и бях донякъде любопитна, много внимателно се вглеждах в така наречения живот, в познати и съседи, в петдесет и повече хора и съдби. И тогава, Хари, видях: моите мечти бяха правдиви, хиляди пъти имаха право, също както и твоите. Животът обаче, действителността беше несправедлива. Че за жена като мене не оставя друг избор, освен да старее мизерно и безсмислено зад пишещата машина в служба на някой печалбар; или да се ожени за такъв един печалбар заради парите му; или да бъде един вид проститутка, това е също толкова неправилно, колкото, че човек като тебе — самотен, плах и отчаян — трябва да посегне към бръснача. При мене бедата беше може би повече материална и морална, при тебе — повече духовна, но пътят — един и същ. Мислиш ли, че не разбирам твоя страх от фокстрота, твоята досада от барове и дансинги, твоето настръхване срещу джазовата музика и цялата тази бакалия? Много добре ги разбирам. Също и твоята отврата от политиката; твоята жал заради празнодумството и безотговорното суетене на партиите, на пресата; отчаянието ти от войната, от миналата и идващата; от начина, по който днес се мисли, чете, строи, създава се музика, честват се празници, подтиква се образованието. Ти си прав, Степни вълко, хиляди пъти прав и въпреки това трябва да загинеш. За този прост, удобен, задоволяващ се с толкова малко днешен свят ти си премного взискателен и жаден, той ще те изплюе, за него ти имаш едно измерение в повече. Днес, който иска да живее и да се радва на живота си, не бива да бъде човек като тебе и мене. За всеки, който изисква вместо дрънкане — музика; вместо удоволствие — радост; вместо пари — душа; вместо суетене — истински труд; вместо преструвка — истинска страст, този хубав тукашен свят не е родина… Тя сведе поглед и се замисли.