— Хермине — извиках аз нежно, — сестро, колко доброта има в очите ти! И все пак ти ме научи да танцувам фокстрот! Но защо смяташ, че хора като нас, хората с едно измерение в повече, не могат да живеят тук? На какво се дължи това? Само в нашето съвремие ли е така? Или е било винаги?
— Не зная. Искам за чест на света да приема, че всичко се дължи само на нашето време; че е само една болест, днешно нещастие. Водачите подготвят стегнато и успешно следващата война. В същото време ние, останалите, танцуваме фокстрот, печелим пари и ядем шоколадови бонбони. В такива години светът би трябвало да изглежда истински скромен. Да се надяваме, че другите времена са били по-добри и отново ще бъдат по-добри, по-богати, по-волни и задълбочени. Но това не ни помага. А може би винаги е било така…
— Винаги така, както е днес? Всякога само един свят за политици, търгаши, лакеи и епикурейци, свят без въздух за хората?
— Е, да, аз не зная, никой не знае това. Пък и е все едно. Но сега мисля за твоя любимец, приятелю, за когото понякога си ми разказвал и си ми чел писма — за Моцарт. Какво е било при него? Кой е управлявал света по времето на Моцарт, кой е обирал каймака, кой е давал тон и е имал тежест? Моцарт или търгашите, Моцарт или плиткоумните, посредствени хора? А как е умрял и е бил погребан? И аз смятам, че може би така е било и винаги ще бъде, а това, което в училищата наричат Световна история, и каквото трябва да се учи наизуст за образование, с всички герои, гении, велики дела и чувства — е просто шарлатания, измислено от учителите за целите на образованието и за да има с какво да се занимават децата през съответните години. Все пак така е било и винаги ще бъде — времето и светът, парите и властта са принадлежали на малките и плиткоумните, а на другите, на същинските хора не принадлежи нищо. Нищо освен смъртта.