— И нищо повече?
— Е, да, и вечността.
— Ти имаш пред вид името, прославеността сред идните поколения?
— Не, вълче, не славата, та тя има ли стойност? И вярваш ли, че всички действително истински и пълноценни хора се прославят и са известни на потомците?
— Не, естествено не.
— Следователно и славата не им принадлежи. Тя съществува само за образованието и е работа на учителите. Не славата, о, не! А това, което аз наричам вечност. Религиозните го зоват „царство божие“. Мисля си: ние, хората, всички ние, които имаме по-големи изисквания, копнеж и едно измерение в повече, съвсем не бихме могли да живеем, ако извън въздуха на този свят нямаше за нашия дъх и друг въздух; ако извън времето не съществуваше и вечността, именно тя е царството на истинските. В нея остават музиката на Моцарт и стиховете на твоите големи поети, принадлежат й и светците, извършили чудеса, изстрадалите мъченическа смърт и далите велик пример за всички люде. Но към вечността спада също образът на всяко истинско дело, силата на всяко истинско чувство, дори и когато никой не знае за тях, не ги вижда, не ги записва и съхранява за грядущите. Във вечността няма бъдни, само съвременни поколения.
— Имаш право — казах аз.
— Благочестивите — продължи тя замислено — все пак са знаели повече за това. Ето защо са издигнали светците и което наричат „светата общност“. Светците са истинските хора, по-младите братя на Спасителя. През целия си живот ние сме на път към тях чрез всяко добро дело, всяка смела мисъл и всяка любов. В далечно минало художниците са изобразявали общността на светците сред златно небе, сияйно красиво и миротворно, изпълнено с покой; тя не е нищо друго освен това, което преди нарекох „вечност“. Това е царството отвъд времето и видимостта. Там ни е мястото, там е нашата родина, към която се стремят сърцата ни, Степни вълко, и затуй ние копнеем за смъртта. Там ти отново ще намериш твоя Гьоте и твоя Новалис, и Моцарт, а аз моите светци, Христофор, Филип Нери и всички. Има много светци, които първо са били страшни грешници; грехът също може да бъде път към светостта, грехът и порокът. Ти ще се смееш, но аз често си мисля, че моят приятел Пабло е прикрит светец. Ох, Хари, ние трябва да избродим толкова много нечистотии и безразсъдства, за да се доберем до дома си! А си нямаме никой, който да ни напъти, наш единствен предводител е тъгата по родния дом.
Последните си думи тя отново произнесе едва чуто и в стаята настъпи мирна тишина, слънцето клонеше към залез и в лъчите му позлатените надписи по гърбовете на многото книги в библиотеката ми заблестяха. Поех в длани лицето на Хермине, целунах я по челото и братски опрях буза до нейната, останахме така няколко мига. Най-приятно би ми било да не се разделяме и днес да не излизам никъде. Но Мария бе обещала да ми подари тази нощ, последната преди големия бал.
Отивайки при Мария, аз мислех не за нея, а за казаното от Хермине. Всичко това бяха, така ми се струваше, навярно не нейни собствени мисли, а мои, които тя, ясновидката, бе прочела и поела с дъха си, а сега ми ги връщаше, придобили форма, така че стояха пред мен като нови. В оня час аз й бях дълбоко благодарен, особено за това, че бе изрекла мислите за вечността. Те ми бяха необходими, без тях не бих могъл да живея, също не и да умра. Святото отвъд, извънвременното, светът на вечните ценности, на божествената същност днес ми бяха отново дарени от моята приятелка и учителка по танц. Спомних си своя сън за Гьоте, образа на стария мъдрец, който се бе смял така нечовешки, и като безсмъртен си бе направил шега с мене. Едва сега разбрах смеха на Гьоте, смеха на безсмъртния. Този смях нямаше обект, той бе само светлина, само яснота, беше това, което остава, когато един истински мъж, преминал през страданията, пороците, измамите, заблудите, страстите и недоразуменията на хората, си проправя път във вечното, във вселената. И „вечността“ не беше нищо друго освен избавлението на времето; бе, така да се каже, неговото връщане към невинността, обратното му превращение в пространството.
Потърсих Мария в заведението, където обикновено се хранехме в нашите вечери, но тя още не беше дошла. Чакайки в тихата кръчмичка на предградието, седях край сложената маса, с мисли още при разговора ни с Хермине. Всички тези мисли, които възникнаха между мене и Хермине, ми изглеждаха толкова дълбоко истинни, така отдавна познати, сякаш почерпени от моята собствена митология и света на виденията ми. Безсмъртните, както живеят в извънвременното пространство — отдалечени, превърнали се във видения; и кристалната вечност, която се лее като ефир край тях; и хладната, звездно сияйна веселост на този извънземен свят — откъде бях така сроден с всичко това? Замислих се и ми хрумнаха откъси от Моцартовата „Касацион“ и от Баховото „Добре темперирано пиано“, струваше ми се, че навред в тяхната музика просветва този хладен звезден светлик, трепти тази ефирна яснота. Да, това бе, тази музика беше нещо като време, замръзнало в пространството, а над него трептеше безкрайно една свръхчовешка веселост, вечен божествен смях. Ох, и към това така добре отиваше старият Гьоте от моя сън! И изведнъж чух край себе си онзи непостижим за знанието смях, чух да се смеят безсмъртните. Седях омагьосан, омагьосан посегнах да извадя молива си от джоба на жилетката, търсех хартия, попаднах на листа за напитките, който лежеше пред мене, обърнах го и взех да пиша на гърба му — пишех стихове, които едва на другия ден отново намерих в джоба си. Те гласяха: