— Е, какво ще правим, когато приключим с броенето на новите коне и гери? — попита Хаджиун и прекъсна мислите му. Останалите спряха да ядат, очаквайки отговора.
— Мисля, че Джелме ще се справи и сам със следващия набег — каза Темуджин.
Синът на Арслан вдигна глава над чинията си и го зяпна с отворена уста.
— Искам ти да бъдеш чукът — каза му Темуджин. — Не рискувай живота на хората, но ако намериш някоя малка група, искам да я смажеш в памет на баща ми. Те не се наши сънародници. Не са монголи като нас. Нека татарите да треперят, докато ние се множим.
— Нещо друго ли си намислил? — попита с усмивка Хаджиун. Познаваше брат си.
Темуджин кимна.
— Време е да се върна при олхунутите и да си поискам жената. Ти имаш нужда от добра жена. Хазар твърди, че му трябва лоша. Всички искаме деца, които да продължат рода ни. Сега вече няма да ни се присмеят, когато препуснем сред тях. Няма да ме има няколко месеца, Джелме — обърна се Темуджин към сина на Арслан. Жълтите му очи не мигаха и Джелме не успя да издържи дълго на погледа му. — Ще се върна с подкрепления, вече зная къде да ги намеря. Докато ме няма, ти имаш грижата татарите да потънат в кръв и да се страхуват от пролетта.
Джелме се пресегна и двамата се хванаха за ръце, за да сключат съглашението.
— Ще бъда кошмар за тях — каза Джелме.
Темуджин стоеше в мрака до гера, който си беше избрал Арслан, и слушаше разнасящите се отвътре звуци, развеселен, че ковачът най-сетне ще свали натрупалото се напрежение. Никога не беше срещал толкова всеотдаен човек, с когото да бъде рамо до рамо в битка — разбира се, с изключение на собствения му баща. Може би защото и Арслан беше от поколението на Есугей, Темуджин го уважаваше, без да се перчи или да се доказва с всяка дума и жест. Поколеба се, преди да прекъсне заниманията му, но вече бе взел решение. На сутринта смяташе да поеме на юг и искаше да е сигурен, че Арслан ще бъде с него.
Не беше лесно да го помоли. Всички виждаха как Арслан гледа сина си всеки път, когато във въздуха летяха стрели. Да остави Джелме в студения север, щеше да бъде проверка на верността му, но Темуджин не вярваше, че Арслан ще му измени. В края на краищата, думата му беше желязо. Вдигна ръка да почука на ниската врата, но размисли. Нека ковачът изживее своя момент на мир и удоволствие. Сутринта щяха да поемат обратно на юг. Усети как при мисълта за степите от детството му горчивината се надига у него като масло във вода. Земята помнеше.
21.
Темуджин и Арслан препускаха в тръс през морето от трева. Арслан откри с изненада, че се чувства добре от мълчанието помежду им. Разговаряха вечер край огъня. Упражняваха се с мечовете, докато не се изпотяха. Оръжието на Темуджин беше идеално балансирано и имаше канал за кръвта, благодарение на който се изваждаше чисто от раната, без да се заклещва. Арслан го беше направил специално за него и го бе научил да се грижи за острието и да смазва стоманата, за да не ръждяса. Мускулите на дясната ръка на Темуджин се издуваха на буци от тежестта на меча, а под вещото обучение На Арслан уменията му се усъвършенстваха все повече.
Дните минаваха ако не в мисли, то в мирното им отсъствие. За Арслан пътуването беше като да язди със сина си Джелме и той откри, че се чувства отпочинал. Гледаше как Темуджин язди малко напред или изкачва някой хълм, за да избере най-добрия път на юг. Във всяко движение на младия воин се четеше спокойна увереност. Арслан се замисли за повратите на съдбата, които го бяха довели при Темуджин. В малкия му лагер го наричаха хан, макар че го следваха едва двайсетина воини и шепа жени и деца. Въпреки това Темуджин крачеше с гордост сред тях, а те се биеха и винаги побеждаваха отново и отново. Понякога Арслан се питаше каква ли сила беше отприщил.
Олхунутите се бяха местили много пъти, откакто Темуджин ги беше напуснал след нараняването на баща му. Трябваха им две луни само за да достигнат земите около червения хълм, а и тогава Темуджин не знаеше къде да ги търси. Напълно възможно беше да са поели отново на юг, както преди години. Тогава нямаше да успеят да ги стигнат. Арслан усети, че напрежението у младия му спътник расте, докато разпитваха всеки срещнат скиталец и пастир с надеждата да чуят нещо за племето.
На Темуджин не му беше лесно да приближава непознатите с Арслан до себе си. Дори когато пристягаше лъка за седлото и яздеше с вдигнати във въздуха ръце, те го посрещаха с насочени стрели и уплашени детски очи. Темуджин слизаше от коня, за да разговаря с тях, но щом забележеха Арслан, някои препусваха в галоп. Насочи някои от скиталците на север и им обеща добър прием от свое име. Не знаеше дали са му повярвали. Вече се беше отчаял, но накрая една безстрашна старица кимна на въпросите му и ги прати на изток.