Темуджин не намери мир на духа си, докато яздеше из познатите от детството му земи. Разпитваше и за вълците, за да стои настрана от тях. Елук все още беше в района и Темуджин не искаше да се натъкне на някой негов ловен отряд. Часът на разплатата предстоеше, но не и докато не е събрал достатъчно воини, за да помете като лятна буря герите на вълците.
След още месец яздене най-сетне видяха огромния лагер на олхунутите. Темуджин спря коня, обхванат от спомени. Видя вдигащия се прах от копитата на стражите, които сновяха като оси покрай селището.
— Дръж ръката си далеч от меча, когато дойдат — промърмори той на Арслан.
Ковачът потисна киселата гримаса от ненужния съвет и остана неподвижен като камък. Понито на Темуджин се опита да откъсне няколко стръка кафява трева, но той го плесна по врата и опъна поводите. Спомняше си баща си толкова ясно, сякаш и той беше тук. Сдържа чувствата си и надяна студената физиономия, която Есугей несъмнено би одобрил.
Арслан усети промяната у младия мъж, напрежението в раменете и в стойката му на седлото. Миналото на всеки човек е изпълнено с болка, помисли си той и преднамерено се отпусна, докато чакаше викащите воини да приключат с демонстрацията на храброст.
— Ами ако откажат да я дадат? — попита Арслан.
Темуджин обърна жълтите си очи към ковача и Арслан усети странно чувство под този студен поглед. Кое беше това момче и защо го смущаваше толкова?
— Няма да си тръгна без нея — каза Темуджин. — Няма да бъда отпратен, без да оставя смърт след себе си.
Арслан кимна, разтревожен. Още помнеше какво е да си на осемнадесет, но безразсъдството на онези години беше отдавна отминало. Беше станал по-опитен оттогава и все още не бе срещал мъж, който да го победи с меча или лъка, макар и да предполагаше, че такъв човек съществува. Но не можеше да следва Темуджин със студеното безразличие към смъртта, характерно за най-младите. В края на краищата, той имаше син.
Арслан не издаде вътрешната си борба и когато олхунутските воини ги наближиха, вече бе успял да опразни ума си и стоеше напълно неподвижно.
Конниците надаваха викове и препускаха към тях с опънати лъкове. Представлението целеше да ги впечатли, но Арслан и Темуджин не му обърнаха никакво внимание. Един от мъжете рязко дръпна юздата и спря, щом видя лицето на Темуджин. От неочакваното движение понито му едва не рухна на колене, а лицето на воина се стегна от изумление.
— Ти — каза конникът.
Темуджин кимна.
— Дойдох за жена си, Коке. Казах ти, че ще го направя.
Олхунутският воин прочисти гърлото си и се изхрачи на земята. Леко натискане с колене приближи коня му на една ръка разстояние от Темуджин. Младият мъж гледаше невъзмутимо как с пребледняло от ярост лице Коке вдига ръка, сякаш да го удари.
Арслан се озова до тях за миг. Мечът му изсвистя във въздуха и острото като бръснач острие спря на косъм от гърлото на Коке. Другите воини изреваха от ярост и се засуетиха около тях. Насочиха лъковете си за стрелба, но Арслан не им обърна внимание, сякаш не съществуваха. Зачака. Очите на Коке се стрелнаха към него. В тях се четеше неподправен ужас.
— Няма да докосваш хана — спокойно каза Арслан. С периферното си зрение следеше останалите мъже и забеляза, че един от лъковете се огъва повече от останалите. Смъртта беше толкова близо, че се усещаше във ветреца. Времето като че ли спря.
— Говори внимателно, Коке — каза Темуджин и се усмихна. — Ако някой от твоите хора стреля, ти ще умреш преди нас.
Арслан разбра, че Темуджин е забелязал опънатия лък, и се зачуди на спокойствието му.
Коке замръзна като статуя, но конят му помръдна нервно. Стисна здраво юздите. Не искаше да се окаже с прерязано гърло при някое внезапно движение на животното.
— Ако ме убиете, ще ви направят на парчета — прошепна той.
Темуджин му се ухили.
— Така е — отвърна той. Усмихваше се, но дълбоко в себе си усети студената буца на гнева. Ритуалното унизяване на непознати не му беше по вкуса.
— Махни меча — каза Коке.
Гласът му беше спокоен, но Темуджин видя, че независимо от ветреца на челото му избива пот. Близостта до смъртта предизвиква такива неща, помисли си той. Запита се защо той самият не се бои — не откриваше у себе си и следа от страх. Смътен спомен за биещи в лицето му криле го откъсна от настоящето, недостижим за каквато и да било опасност. Духът на баща му го гледаше.