Темуджин изтърпя претърсването с невъзмутимо изражение, макар че вътрешно започваше да гори. Не можеше да хареса тези хора, колкото и да мечтаеше да обедини всички племена в степта. Тогава олхунутите щяха да са само част от единственото голямо племе и постепенно щяха да се претопят.
Дружинниците приключиха с претърсването, двамата влязоха в гера и Темуджин отново се върна в нощта, когато бе научил за раняването на баща си. Излъсканият дървен под си беше същият, а и самият Сансар не изглеждаше променен от изминалите години.
Ханът на олхунутите остана седнал, докато приближаваха, а тъмните му очи ги наблюдаваха със слабо удоволствие.
— За мен е чест да застана пред теб, господарю — ясно изрече Темуджин.
Сансар се усмихна и кожата му се набръчка като пергамент.
— Мислех, че няма вече да те видя тук, Темуджин. Смъртта на баща ти бе загуба за целия народ, за всички племена.
— Онези, които го предадоха, тепърва ще плащат висока цена — отвърна Темуджин. Усети неуловимо напрежение във въздуха, когато Сансар се наведе леко в масивния си стол, сякаш очакваше още нещо. Когато мълчанието стана едва ли не болезнено, ханът се усмихна.
— Чух за нападенията ти на север — каза той с шипящ глас в сумрака. — Името ти се разчува. Да, мисля, че баща ти би се гордял с теб.
Темуджин сведе поглед, не знаеше какво да отвърне.
— Но съм сигурен, че не си дошъл при мен, за да се фукаш с малките си сражения — продължи Сансар.
В гласа му се долавяше злонамереност, от която Темуджин се наостри, но въпреки това отговори спокойно:
— Дойдох за онова, което ми бе обещано — каза той, като гледаше Сансар право в очите.
За момент ханът се престори на объркан.
— Момичето ли? Но тогава ти дойде при нас като хански син, който някой ден би могъл да поведе вълците. Това вече е свършена история.
— Не напълно — отвърна Темуджин и видя, че в погледа на Сансар проблясва веселие. Той се забавляваше и Темуджин се запита дали ще го оставят да си тръгне жив. В гера имаше двама дружинници с мечове. Коке стоеше недалеч със сведена глава, стиснал двата меча в ръце. Един бърз поглед показа, че те лесно можеха да бъдат грабнати от ръцете му. Братовчед му си оставаше все същият глупак.
Насили се да се отпусне. Не бе дошъл в този гер, за да умре. Беше виждал Арслан да убива с голи ръце и реши, че щяха да оцелеят при първия удар на дружинниците. Но когато воините се втурнеха да защитят своя хан, щеше да настъпи краят. Темуджин отхвърли идеята за нападение. Не си струваше да се жертва заради Сансар; нито сега, нито когато и да било.
— Значи думата на олхунутите не струва нищо? — спокойно попита той.
Сансар пое дълбоко дъх през стиснати зъби. Дружинниците му се размърдаха и ръцете им докоснаха дръжките на мечовете.
— Само младите могат да нехаят за живота си толкова, че да рискуват да ме обидят в собствения ми дом — каза Сансар.
Погледът му се спря върху Коке и се втвърди при вида на двата меча близнаци.
— Какво може да ми предложи един прост разбойник за една олхунутска жена? — каза той.
Арслан затвори очи, опитвайки да потисне негодуванието си. Мечът беше с него повече от десет години и бе най-добрият, който някога бе изработвал. Не можеха да предложат нищо друго на хана. За миг се запита дали Темуджин не е знаел, че трябва да платят тази цена, но е решил да не му казва.
Отначало Темуджин не отговори. Дружинниците на Сансар го гледаха както се гледа опасно куче и само чакаха да оголи зъби, за да му видят сметката.
Пое дълбоко въздух. Нямаше избор и не се обърна към Арслан за одобрение.
— Предлагам ти съвършено оръжие, изработено от мъж, който няма равен на себе си сред всички племена — каза той. — Не като цена, а като почетен дар на народа на майка ми.
Сансар кимна благосклонно и направи знак на Коке да приближи. Братовчедът на Темуджин прикри усмивката си и протегна двата меча.
— Май мога да избирам между две остриета, Темуджин — каза Сансар и се усмихна.
Темуджин гледаше с чувство на безсилие как Сансар опипва украсените дръжки и прокарва пръсти по костта и пиринча. Оръжията бяха прекрасни дори в сумрака на гера и Темуджин неизбежно се сети за меча на баща си — онзи, който му беше отнет. Спомни си обещанието към братята си и заговори, преди Сансар да успее да каже нещо.