Звездите се въртяха около северната си точка. Темуджин също започна да се върти, не можеше да си намери място. Беше видял гладката загоряла кожа на Бьорте, докато тя миеше лицето и ръцете си в един поток, достатъчно студен, за да й затракат зъбите. Забеляза, че и те са хубави, силни и бели. Зачуди се дали да не й направи комплимент, но реши, че ще прозвучи така, сякаш хвали някое пони, и не намери подходящите думи. Не можеше да се преструва, че не я желае под одеялото до себе си, но годините на раздяла се изпречваха помежду им като стена. Ако го беше попитала, той щеше да й разкаже всичко, което се бе случило след последната им среща. Но тя не попита и той не знаеше как да започне.
Лежеше под звездите с надеждата, че тя ще го чуе как въздиша дълбоко, но дори не знаеше дали е будна. Сякаш беше самичък на целия свят, чувстваше се изоставен. Представи си, че остава буден до сутринта, че тя ще види умората му и ще съжали, че не му е обърнала внимание. Интересна идея, но не можеше повече да сдържа наранените си чувства.
— Будна ли си? — внезапно попита той, без да се замисля. Видя я да сяда под звездите.
— Как бих могла да заспя, когато пъшкаш и охкаш непрекъснато — отвърна тя.
Спомни си последния път, когато бе чул този глас в тъмното, и последвалата целувка. Това го развълнува, той усети как тялото му се сгорещява под дела въпреки ледения въздух.
— Мислех си да прекараме първата нощ заедно под одеялото — каза той. Въпреки добрите му намерения, това прозвуча като раздразнено оплакване и той я чу как изсумтява, преди да отговори:
— Кой би могъл да откаже на такова сладко предложение?
Зачака с надежда, но мълчанието й беше достатъчно красноречиво. Явно тя можеше да откаже. Въздъхна отново и я чу как се киска и бързо задушава смеха си в одеялото. Усмихна се в тъмното, внезапно развеселен.
— Много пъти си мислех за теб през изминалите години — каза той. Видя я да се раздвижва и предположи, че се е обърнала към него. Легна с лице към нея и почеса носа си, погъделичкан от някаква тревичка.
— Колко пъти? — промърмори тя.
Той се замисли за момент.
— Единадесет — отвърна най-сетне. — Дванадесет, ако се брои и днес.
— Изобщо не си мислил — каза тя. — Какво си спомняш за мен?
— Спомням си, че имаше приятен глас и сопол под носа — каза той и думите му прозвучаха толкова неподправено истински, че тя замълча поразена.
— Дълго те чаках да дойдеш и да ме отведеш — най-сетне каза тя. — Имаше вечери, когато те сънувах как идваш на кон, възмъжал и хан на вълците.
Темуджин се напрегна в мрака. Какво означаваше това? Нима новото му положение го правеше по-незначителен в очите й? Вдигна се на лакът да отговори, но тя продължи, без да си дава сметка за неговите бързо променящи се чувства.
— Върнах трима кандидати от олхунутите — каза тя. — Последният ме поиска, когато майка ми беше болна и нямаше изгледи да преживее зимата. Жените се смееха на момичето, което вехнеше за вълк, но въпреки това не се срамувах от тях.
— Знаела си, че ще дойда — самодоволно каза Темуджин.
Тя изсумтя.
— Мислех, че си мъртъв, но не исках да се омъжа за някое конярче от герите и да раждам децата му. Смееха се на гордостта ми, но тя беше всичко, което имах.
Темуджин впери поглед в мрака, опитвайки се да си представи несгодите, които бе преживяла — може би бяха по-големи и от неговите. Но ако беше научил нещо от живота, то бе, че някои хора процъфтяват в самотата и черпят сила от нея. Това бяха жизнени и опасни хора, способни да обичат независимо от пречките и преградите. Явно Бьорте беше от тях. Като него самия. Сети се за майка си. Беше му казала да бъде мил.
— Първия път, когато дойдох при вас, ти ми беше дадена и баща ми те прие — тихо каза той. — Втория път дойдох по собствена воля да те намеря.
— Искал си да излееш семето си в мен — напрегнато каза тя.
Прииска му се да можеше да види лицето й в тъмното.
— Така е — каза той. — Искам синовете и дъщерите ми да имат твоя дух — най-доброто от олхунутите. Най-доброто от вълците.
Чу шумолене и усети топлината й, когато тя припълзя към него и метна одеялото върху двамата.
— Кажи ми, че съм красива — прошепна тя и пламъкът в него отново лумна.
— Красива си — с дрезгав глас отвърна той. Раздвижи ръце в мрака, отвори дела й и усети гладкия й корем. — Зъбите ти са много бели.
Чу сподавен смях в ухото си, но после ръцете й също се раздвижиха и той не можа да намери думи. Не му и трябваха.