— Да не би да продължава да ти отказва? — попита Хаджиун.
Хазар се намръщи.
— Каза, че Арслан ще ме убие, ако я докосна. Мисля, че може и да е права. Не ми се ще да заставам на пътя му.
Арслан стоеше в построения около ковашката пещ гер и чакаше топлината да стигне до костите му. Скъпоценните му инструменти бяха смазани и увити да не ръждясат. Той нямаше никакви забележки, когато се обърна към Джелме:
— Добре си се справил тук, синко. Видях как те гледат останалите мъже. Може би бащата-небе ни е завел при вълците.
Джелме сви рамене.
— Онова е минало. Тук намерих смисъл, татко. Открих мястото си. Сега съм загрижен за бъдещето, ако тази зима изобщо свърши някога. Никога не съм виждал нещо подобно.
— През целия ти дълъг живот — усмихна се Арслан. В негово отсъствие Джелме беше набрал самочувствие и той не знаеше как точно да приема силния млад воин, който го гледаше с такова спокойствие. Може би се е нуждаел от отсъствието на баща си, за да стане мъж. Отрезвяваща мисъл, а Арслан не искаше да е трезвен.
— Можеш ли да ми намериш един-два мяха айраг, докато разговаряме? — попита той. — Искам да чуя за набезите.
Джелме отиде до гера си и се върна с издут мях.
— Уредих да ни донесат топло варено — каза той. — Не е много тлъсто, но въпреки това успяхме да изсушим и осолим малко месо.
Двамата стояха срещу пещта и си почиваха. Арслан разтвори дела си, за да се стопли по-добре.
— Видях, че мечовете ви ги няма — каза Джелме.
Арслан изсумтя раздразнено.
— С тях платихме за жените, които доведе Темуджин.
— Съжалявам — каза Джелме. — Ще направиш други, дори по-добри.
Арслан се намръщи.
— Всеки меч отнема цял месец тежка работа, без да се брои времето за копаене на руда и правенето на железните слитъци. Колко мислиш, че ми остава? Няма да живея вечно. Колко пъти ще получа подходящата стомана и ще я обработя без пукнатини? — Изплю се върху пещта и загледа как слюнката му закипява, но температурата не беше достатъчно висока, за да я изпари напълно. — Мислех си, че ти ще наследиш моя меч.
— Може би и това ще стане, ако съберем достатъчно сили, за да си го върнем от олхунутите — отвърна Джелме.
Баща му се извърна от пещта и впери поглед в него.
— Наистина ли мислиш така? Нима вярваш, че тази малка шайка разбойници ще помете страната през пролетта?
Джелме отвърна упорито на погледа му, но не отговори. Арслан изсумтя.
— Възпитал съм те да разсъждаваш по-трезво. Мисли тактически, Джелме, както съм те учил. С какво разполагаме? Най-много с трийсетина воини. Колко от тях са били обучавани от най-ранно детство като теб, Темуджин и братята му?
— Никой, но… — започна Джелме.
Баща му го накара да замълчи с рязко махане на ръка. Гневът му се засилваше.
— Дори най-малките племена могат да съберат между шейсет и осемдесет силни мъже, Джелме. Мъже, способни да улучат летяща птица с лъковете си, мъже с добри мечове и достатъчно опит, за да правят клинове при нападение или да отстъпват в добър ред. Не вярвам, че този лагер би издържал атаката и на една пета от олхунутските воини. Не се заблуждавай! Това замръзнало местенце ще има нужда от благословията на бащата-небе, ако иска да оцелее и един сезон след топенето на снеговете. Татарите ще се появят с вой и ще си отмъстят за всички дребни щети, които са понесли през зимата.
При тези думи Джелме стисна зъби и впери поглед в баща си.
— Отнехме коне, оръжия, храна, дори мечове…
Баща му отново го накара да млъкне.
— Мечове, които мога да огъна с голи ръце! Познато ми е качеството на татарското оръжие, момче.
— Стига! — внезапно изкрещя Джелме на баща си. — Нищо не знаеш за това, което направихме. Дори не ми даде възможност да ти разкажа, веднага започна с твоите предупреждения и предсказания за гибел. Да, може и да ни унищожат през пролетта. Направих, каквото можех, за да ги обуча и тренирам, докато те нямаше. Колко души си взимал да работят в ковачницата и да научат занаята ти? Не съм чувал за нито един.
Арслан отвори уста, но гневът на Джелме беше набрал инерция и нямаше начин да бъде спрян.
— Да не искаш да се откажа и просто да легна в снега? Избрал съм си този път. Намерих кого да следвам и положих клетва към него. Думата ми е желязо, татко, точно както си ме учил. Или си имал предвид, че трябва да бъде силна само когато шансовете са на твоя страна? Не. Не очаквай от мен да се откажа от тези хора. Казах ти, имам си място, независимо какъв ще бъде краят. — Замълча за момент, задъхан от силата на чувствата си. — Накарах татарите да се страхуват от нас, така бях обещал. Надявах се да се гордееш с мен, а ти фучиш със страховете си като празнословен старец.