Вен се поклони отново, преди да заговори.
— Нося поздрави от нефритения двор. Чували сме много за твоите победи и имаме много неща за обсъждане. Твоят брат от кераитите ти праща своите поздрави.
— Какво иска Тогрул от мен? — отвърна Темуджин.
Вен кипеше от ярост в хапещия студ. Нямаше ли да го поканят в топлите гери? Реши да натисне малко.
— Нима не ми е оказано гостоприемство, господарю? Не подобава да разговаряме по такива важни въпроси с толкова много уши наоколо.
Темуджин сви рамене. Мъжът очевидно замръзваше, а той искаше да чуе какъв враждебен умисъл го е довел тук, преди да е умрял.
— Добре дошъл — каза той и изкриви език, за да произнесе името, но завърши с ужасяващото „Венчо?“.
Старецът овладя с мъка трепването си и Темуджин се усмихна на гордостта му.
— Вен Чао, господарю — отвърна дипломатът. — Езикът трябва да докосва небцето.
Темуджин кимна.
— Ела на топло, Вен. Ще наредя да ти донесат горещ солен чай.
— А, чаят — промърмори си Вен Чао, докато влизаше след Темуджин в парцаливия гер. — Как ли бих могъл да го пропусна.
Настани се в сумрака и търпеливо изчака, докато купата горещ чай не бе поставена в ръцете му от самия Темуджин.
Герът се изпълни с хора, които го зяпаха, и Вен се насили да диша бавно, докато не свикне с близостта им и миризмата на пот. Жадуваше за баня, но подобни удоволствия отдавна бяха минало.
Темуджин забеляза, че Вен опитва чая с присвити устни и явно се преструва, че му харесва.
— Разкажи ми за своя народ — каза той. — Чувал съм, че е многоброен.
Вен кимна, благодарен за шанса, че може да говори, вместо да пие от противната течност.
— Ние сме разделено царство. В южните територии има повече от шейсет хиляди души под властта на императора на Сун — каза той. — В северния, Дзин, вероятно са още толкова.
Темуджин примигна. Тези числа бяха по-големи, отколкото можеше да си представи.
— Мисля, че преувеличаваш, Вен Чао — отвърна той, произнасяйки за своя изненада съвсем правилно името му.
Вен сви рамене.
— Кой знае? Селяните се плодят като въшки. Само в двора на Кайфенг има повече от хиляда служители, а официалното преброяване отнема много месеци. Не разполагам с точното число — каза Вен, като се наслаждаваше на слисаните погледи, които си размениха воините.
— А ти? Ти хан ли си? — продължи да любопитства Темуджин.
Вен поклати глава.
— Предадох моите… — Затърси в речника си и откри, че не разполага с подходящата дума. — Борби? Не. — Произнесе някаква странна дума. — Това означава да седиш зад бюро и да отговаряш на въпроси заедно със стотици други, първо в окръг, а после в самия Кайфенг пред императорските служители. Излязох пръв сред всички, които изпитаха в онази година. — Загледа се в дълбините на паметта си и вдигна купата към устата си. — Това беше много отдавна.
— Чий човек си тогава? — попита Темуджин.
Вен се усмихна.
— Може би на първия министър на гражданските служби, но предполагам, че имаш предвид императорите на Сун. Може би ще доживея да видя обединяването на двете половини на Средното царство.
Темуджин се мъчеше да го разбере. Докато се взираха в него, Вен остави купата и бръкна в гънките на робата си за кесията. Внезапно засилилото се напрежение го спря.
— Бъркам за една рисунка, господарю, това е всичко.
Запленен от тази идея, Темуджин му направи знак да продължи. Вен извади пакет ярко оцветени хартии и му подаде едната от тях. Върху нея имаше странни символи, а в средата гледаше свирепо лицето на някакъв млад мъж. Темуджин обърна хартията под различни ъгли, смаян от това, че малкото лице сякаш го наблюдава.
— Много изкусни рисувачи имате — неохотно призна той.