— Така е, господарю, но хартията, която държиш, бе отпечатана от една голяма машина. Тя има стойност и се дава в замяна на стоки. С още няколко такива мога да си купя добър кон в столицата или някоя млада жена за през нощта.
Видя, че Темуджин предава банкнотата на останалите и се загледа с интерес в израженията им. Същински деца, помисли си той. Може би ще подари на всички по една банкнота, преди да си тръгне.
— Използваш думи, които не познавам — каза Темуджин. — Какво е това „отпечатана“? „Голяма машина“? Да не си решил да ни баламосваш в собствените ни гери?
Не звучеше много весело и Вен си напомни, че диваците могат да бъдат безжалостни дори с приятелите си. Ако и за миг си помислят, че им се подиграва, с него щеше да е свършено. Те бяха деца, но той не биваше да забравя, че са смъртно опасни.
— По този начин се рисува по-бързо, отколкото ако го прави човек — гладко рече Вен. — Може би някой ден ще посетиш Дзин и ще се увериш с очите си. Зная, че ханът на кераитите е запленен от моята култура. Много пъти ми е говорил за желанието си да има земя в Средното царство.
— Тогрул ли е казал това? — попита Темуджин.
Вен кимна и взе банкнотата от последния, който я беше разгледал. Сгъна я грижливо и я прибра в кесията пред погледите на всички.
— Това е най-голямото му желание. Земята там е толкова богата и черна, че може да се отглежда всичко. Има неизброими стада диви коне и най-добрия дивеч в света. Господарите ни живеят в огромни къщи от камък и хиляди слуги се грижат и за най-малката им прищявка. Тогрул желае такъв живот за себе си и за своите наследници.
— Как можеш да преместиш къща от камък? — внезапно попита един от присъстващите.
Вен му кимна приветливо.
— Не може да се мести, както вие местите герите си. Някои от тях са колкото планини.
Темуджин се разсмя, най-сетне разбра, че странният дребосък си играе игрички с тях.
— Значи не биха ми свършили работа, Вен — каза той. — Племената трябва да се преместят, когато дивечът намалее. Сигурно бих умрял от глад в онази каменна планина.
— Не би умрял, господарю, защото слугите ти ще купуват храна от пазарите. Ще отглеждат ориз и животни за месо и мляко. Можеш да имаш хиляда жени и никога да не изпиташ глад.
— И това се харесва на Тогрул — тихо каза Темуджин. — Разбира се, че би му харесало.
В главата му се въртяха куп нови и странни идеи, но той все още не беше чул каква е причината Вен да го издирва в пустошта толкова далеч от дома си. Предложи му чаша и я напълни с айраг. Изсумтя, щом забеляза, че Вен се мъчи да не трака със зъби.
— Разтрий ръцете и лицето си с това и ще напълня отново чашата — каза той.
Вен наклони глава в знак на благодарност и направи каквото му бе предложил Темуджин. От топлината на бистрата течност жълтата му кожа пламна. Той пресуши чашата и изпи втора веднага щом Темуджин му наля, а после протегна ръка за още.
— Може пък някой ден да отида на изток и да видя с очите си всички тези странни неща — каза Темуджин. — И все пак не разбирам защо си оставил всичко това и си дошъл по тези земи, където моят народ управлява с меч и лък. Ние тук не мислим за твоя император.
— Макар да е баща на всички ни — автоматично изрече Вен.
Темуджин го зяпна и посланикът съжали, че е пил толкова бързо на празен стомах.
— От две години съм сред племената, господарю. Има моменти, когато моите хора много ми липсват. Бях пратен тук да събера съюзници срещу татарите на север. Тогрул смята, че ти споделяш нашата неприязън към онези кучета с белезникава кожа.
— Явно Тогрул е добре осведомен — отвърна Темуджин. — Откъде знае толкова много за моите дела?
Напълни чашата на Вен за четвърти път и тя отиде по реда си след другите. Радваше се, че мъжът не отказва напитката. Наля и на себе си, но отпиваше внимателно, за да запази главата си свежа.
— Ханът на кераитите е мъдър човек — отвърна Вен Чао. — Години наред се е сражавал с татарите на север и е получил много злато като данък от моите господари. Това е равновесие, нали разбираш? Ако пратя в Кайфенг заповед да подкарат на запад сто понита, те пристигат за един сезон. От своя страна кераитите проливат кръвта на татарите и ги държат далеч от границите ни. Не ги искаме в нашите земи.
Един от хората му се размърда неловко и Темуджин хвърли поглед към него.
— Арслан, нуждая се от съвета ти по този въпрос, но насаме — каза той.