Удовлетворен, мъжът се успокои. Вен огледа присъстващите.
— Тук съм, за да ви предложа същите условия. Мога да ви дам злато или коне…
— Мечове — каза Темуджин. — И лъкове. Ако се съглася, ще искам дузина комплекта доспехи като на хората ти отвън, както и сто понита — и кобили, и жребци. Златото ми трябва толкова, колкото и къщата от камъни, която не мога да преместя.
— Не видях сто мъже в този лагер — протестира Вен. Вътрешно ликуваше. Пазарлъкът беше започнал по-лесно, отколкото си бе представял.
— Не си видял всички — изсумтя Темуджин. — А и не съм казал, че съм съгласен. Каква е ролята на Тогрул във всичко това? Никога не съм го виждал, макар да съм чувал за кераитите. Той ще дойде ли да моли за помощта ми?
Вен се изчерви и остави чашата с айраг, която се канеше да поднесе към устните си.
— Кераитите са силно племе с повече от триста въоръжени мъже, господарю. Чули са от пленени татари, че нахлуваш все по-далеч и по-далеч на север. — Замълча, за да подбере правилните думи. — Тогрул е далновиден мъж и ме изпрати не да моля, а да те накарам да се присъединиш към него. Заедно може би ще успеете да прогоните татарите за много поколения напред.
Мъжът на име Арслан се наежи отново и Темуджин постави ръка на рамото му.
— Тук аз съм ханът и отговарям за хората си — каза той. — А ти искаш от мен да подвия коляно пред Тогрул в замяна на понитата ти?
В гера се усети смътна заплаха и изведнъж на Вен му се прииска Юан да беше тук с него.
— Можеш просто да откажеш и аз ще си тръгна — каза той. — Тогрул не се нуждае от васал. Трябва му безжалостен и силен военачалник. Трябва му всеки човек, който можеш да осигуриш.
Темуджин погледна към Джелме. Всички знаеха много добре, че след безкрайната зима татарите жадуват за отмъщение. Идеята за обединяване на силите с някое по-голямо племе бе изкусителна, но трябваше да помисли.
— Чух от теб много интересни неща, Вен Чао — каза след малко Темуджин. — А сега ме остави да взема решение. Хаджиун? Намери топли легла за хората му и нареди да им дадат варено, за да се нахранят.
Видя, че погледът на Вен се спира върху наполовина празния мях айраг в краката му.
— И малко айраг, за да се топли през нощта — добави той, увлечен от собствената си щедрост.
Всички стояха и гледаха как Вен се изправя на крака — не толкова уверено, колкото когато влизаше. Поклони се отново и Темуджин забеляза, че този път поклонът му бе мъничко по-дълбок. Може би първия път е бил схванат от пътуването.
Щом останаха сами, Темуджин обърна блеснали очи към най-доверените си хора.
— Искам това — каза той. — Искам да науча колкото се може повече за тези хора. Къщи от камък! Хиляди роби! Не ви ли засърбяват ръцете?
— Не познаваш Тогрул. И нима сребърният народ е за продан? — каза Арслан и изсумтя. — Онези от Дзин си въобразяват, че могат да ни купят с обещания и да ни смаят с приказките за милионите в градовете им. Какви са ни те?
— Да видим — каза Темуджин. — С мъжете на кераитите ще мога да забия клин в татарите. Да накарам реките да потекат червени от кръвта им.
— Положил съм клетва към теб, а не към Тогрул — каза Арслан.
Темуджин се обърна към него.
— Зная. Няма да стана негов васал. А ако той обедини силите си с нас, изгодата пак е на моя страна. Помисли си за Джелме, Арслан. Помисли за бъдещето му. Ние сме прекалено жизнени, за да изграждаме племето човек по човек. Да скочим нагоре, към голямото, и да рискуваме всичко. Или предпочиташ да седиш и да чакаш татарите?
— Знаеш, че не — отвърна Арслан.
— Значи решението е взето — възторжено рече Темуджин.
25.
Вен Чао остана три дни в лагера, докато обсъди всички условия. Позволи им да му пъхнат в ръцете мехове айраг, преди да спусне златните завеси на носилката си и Юан да даде знак за потегляне.
Останал сам, Вен се почеса. Сигурен беше, че в герите е хванал въшки. Това беше истинско изпитание, както и бе очаквал. Но тези хора изглеждаха готови за война с татарите, както се беше надявал Тогрул. И нищо чудно, помисли си Вен, докато го носеха из степта. Племената се нападаха помежду си дори през зимата. А сега, след като първата пролетна трева пробиваше замръзналата земя, щяха да се заемат още по-усърдно с това. Винаги е било така. Вен се усмихна. Четеше трудовете на Шун Ци и подремваше, като от време на време правеше бележки по полетата. Първият министър беше прав, че изпрати човек с неговите дипломатически умения, помисли си той. Дребният Джанг не би могъл да сключи подобна сделка дори с обещания за понита и доспехи. Фъфлещият евнух едва ли щеше да скрие отвращението си от сватбената церемония, на която Вен Чао беше свидетел предишния ден. Той потрепери при мисълта за горещото питие от мляко и кръв, което му бяха дали. Шун Ци несъмнено би аплодирал самообладанието му. Жената Бьорте бе жилава и корава също като съпруга си, спомни си Вен. Изобщо не беше негов тип, но младият разбойник като че ли я намираше привлекателна. Какво ли не би дал сега за една нощ с някоя от Върбовите жени! Но в тази сурова страна нямаше място за стройни напудрени бедра и нещастният Вен за пореден път прокле работата си.