На четвъртия ден от пътя той тъкмо се канеше да заповяда да спрат за ядене, когато излезлият на разузнаване Юан се върна в галоп. Вен заслуша нетърпеливо от покритата носилка резките заповеди на офицера. Трудно му беше да играе ролята на благородник, когато наоколо ставаха разни интересни неща. Въздъхна. Любопитството му неведнъж го беше излагало на опасности.
Когато Юан най-сетне приближи носилката, Вен бе прибрал свитъците и се бе стоплил с глътка от бистрата течност, която правеха племената. Тя поне вършеше работа, макар да бледнееше пред оризовото вино в родината му.
— Този път какво има, Юан? — попита той. — Тъкмо се канех да подремна преди обяд.
Всъщност само един поглед върху зачервеното лице на офицера бе накарал сърцето му бясно да затупти. Имаше нужда от почивка, сигурен беше. Прекалено много време бе прекарал сред племената и скоро щеше да му се прииска той самият да грабне меч като някакъв прост войник. Тук подобни неща можеха да се случат, дори и с най-цивилизованите хора.
— Конници, господарю. Татари — каза Юан, като докосна с чело заледената трева.
— Е, и какво? Нали се намираме на татарска земя? Нищо чудно да срещнем неколцина от тях, докато пътуваме на юг към кераитите. Остави ги на мира, Юан. Ако се изпречат на пътя ни, убий ги. Тревожиш ме за нищо.
Юан сведе отново глава и Вен побърза да заговори, за да не посрами първия си страж. Човекът бе докачлив като евнух, щом станеше дума за чест.
— Това беше грубо, Юан. Прав беше да ме уведомиш.
— Господарю, тридесет души са, всичките добре въоръжени и с отпочинали коне. Могат да идват единствено от по-голям лагер.
Вен заговори бавно, като се мъчеше да запази самообладание.
— Не разбирам какво ни засяга това, Юан. Не биха посмели да посегнат на представител на Дзин. Кажи им да ни заобиколят.
— Мислех си… — започна Юан. — Питам се дали да не пратим конник обратно до лагера, който посетихме, господарю. Да ги предупредим. Татарите може би търсят именно тях.
Вен изненадано примигна към офицера.
— Както виждам, май си се привързал към нашите домакини. Това е слабост, Юан. Какво ме е грижа, че татарите и монголите се избиват помежду си? Нима първият министър не ме е натоварил именно с тази задача? Честно казано, мисля, че се забравяш.
В същия миг друг страж извика предупредително и Вен и Юан чуха приближаването на конниците. Юан остана на мястото си.
Вен затвори очи за момент. В тази страна не можеше да има мир и спокойствие. Тъкмо си помислиш, че си го намерил, и някой ще препусне край теб, търсейки враг за убиване. Усети вълна от носталгия да се надига у него, но я потисна. Това щеше да бъде участта му, докато не го отзовяха обратно.
— Ако така ти харесва повече, кажи им, че не си виждал разбойниците. Кажи им, че тренирам хората си, за да са готови за пролетта.
— Твоя воля, господарю.
Вен гледаше приближаващите татарски воини. Май наистина са тръгнали на война, призна той, макар изобщо да не го беше грижа за Темуджин и за парцаливите му гери. Не би пролял и една сълза, дори и всички татари бъдат избити, а с тях — и монголските племена. Тогава най-сетне щеше да може да се прибере у дома.
Видя Юан да говори с водача им — масивен мъж, увит в дебели кожи. Потрепери при вида на този противен воин. Определено нямаше да се унизи да говори с него лично. Татаринът изглеждаше ядосан, но на Вен изобщо не му пукаше. Хората му бяха подбрани от личната охрана на първия министър и всеки един от тях струваше повече от половин дузина пищящи диваци. Самият Юан беше спечелил меча си на общоармейски турнир и бе заел първо място в дивизията си. Поне в това отношение Вен нямаше забележки.