Когато отвори очи, беше тъмно като в рог. Помъчи се да се претърколи настрани, но се отпусна с облекчение, когато чу познатия глас.
— Арслан има какво да ти покаже за проследяването, братко — каза в ухото му Темуджин. — След малко ще съмне. Готов ли си за още един ден?
Хаджиун скочи на крака и прегърна Темуджин, а после и Арслан, изненадвайки по-възрастния мъж.
— Не може да са много напред — каза той.
На няколко крачки от тях Хазар спря да хърка и се обърна. Хаджиун отиде до него и го побутна с крак по ребрата.
— Ставай, Хазар, имаме гости.
Хазар скочи на крака и опъна лъка. Макар да спяха като мъртъвци, рефлексите на братята си оставаха безупречни.
— Аз съм, братко — тихо каза Темуджин в мрака. Лъкът изскърца отново, Хазар отпусна тетивата.
— Как е главата ти? — попита той.
— Боли, но шевовете държат — отвърна Темуджин. Погледна на изток и видя вълчата зора, първата сива светлина преди появата на слънцето. Подаде им мях с черен айраг.
— Пийте бързо и се пригответе за езда — каза той. — Прекалено дълго ги гоним.
В гласа му се долавяше тиха болка, която всички разбираха. Бьорте бе прекарала три нощи с нападателите. Никой не каза нищо по въпроса. Айрагът стопли празните им стомаси и им даде прилив на енергия, от който така се нуждаеха. Млякото и кръвта щяха да почакат за по-нататък. Засега това им беше достатъчно.
Потънали в прах и уморени, тримата братя и Арслан най-после зърнаха за първи път плячката си. Следата беше продължила нагоре през хълмовете и пресечената местност бе забавила лудото им темпо. Темуджин не беше проговорил нито дума, а погледът му не се откъсваше от хоризонта. Търсеше татарите.
Слънцето се бе спуснало ниско над хоризонта. Те стигнаха билото и видяха парцаливата група в отсрещния край на долината. Слязоха от седлата и дръпнаха понитата надолу, за да не ги забележат. Темуджин лежеше с ръка върху шията на коня си и го притискаше към тревата.
— Ще нападнем довечера — каза той. — Ще ги пипнем, докато се разполагат да нощуват.
— Имам три стрели — каза Хаджиун. — Толкова ми бяха останали в колчана, когато тръгнах.
Темуджин се обърна към по-малкия си брат. Лицето му бе като изсечено от камък.
— Ако можеш, искам ги живи. Смъртта им няма да е от бързите.
— Правиш нещата доста трудни, Темуджин — каза Арслан, като се взираше в малката група в далечината. — Най-добре да ги атакуваме бързо и да набием колкото можем повече. Не забравяй, че и те имат лъкове и мечове.
Темуджин не му обърна внимание и не свали поглед от Хаджиун.
— Ако можеш — повтори той. — Ако Бьорте е жива, искам да види как умират. Може би от собствения й нож.
— Разбирам — промърмори Хаджиун и си спомни как бяха убили Бехтер. Тогава изражението на Темуджин беше същото, но сега бе още по-противно заради грозния шев, който се спускаше по челото му. Не успя да издържи свирепия му поглед и се загледа към долината. Татарите бяха стигнали края й и навлизаха сред дърветата.
— Да се размърдаме — каза Темуджин и се изправи. — Трябва да ги настигнем, преди да са направили лагера си. Не искам да ги изгубим в тъмното.
Не се обърна да види дали го следват и подкара понито си в галоп. Знаеше, че препускат след него.
Бьорте лежеше на една страна върху мокрите стари листа и борови иглички. Ръцете и краката й бяха умело вързани от татарите, които разполагаха лагера си в гората. Гледаше уплашено как отсичаха с брадвичка сухи подпалки от едно мъртво дърво и правят малък огън. Всички умираха от глад, но отчаянието им от първите няколко нощи започваше да отшумява. Слушаше гърлените им гласове и се опитваше да овладее страха си. Трудно беше. Те бяха нападнали лагера на Темуджин, като предвкусваха лесна победа. Но бяха разбити на пух и прах, изгубиха братя и приятели и едва се отърваха. Двама от тях все още горяха от срам заради отстъплението. Именно те бяха дошли при нея първата нощ, за да излеят гнева и безсилието си по единствения начин, който им оставаше. Бьорте потрепери, когато си спомни докосването на грубите им ръце. Най-младият от тях беше почти момче, но той бе най-жестокият и я удряше с юмрук в лицето, докато не започна да й тече кръв. После я изнасили наред с останалите.
Изскимтя тихо — звук на животински страх, който не можеше да контролира. Каза си, че трябва да бъде силна, но когато най-младият стана от огъня и тръгна към нея, тя усети как се изпуска и от горещата струя се вдигна пара. Мръкваше, но той забеляза и оголи зъби в усмивка.