Вен Чао наруши мълчанието, може би се беше досетил се за опасенията на Тогрул.
— Отдели една година за война и ще имаш тридесет години мир, господарю — каза той. — Ще владееш прекрасни земи.
Той почти шепнеше и Темуджин го наблюдаваше с нарастваща неприязън. Тогрул не помръдна, когато думите достигнаха до него, но след малко кимна удовлетворен.
— Ще ти дам най-добрите си мъже, за да съсипеш лагера на татарите — каза той. — Ако успееш, може би ще получиш още хора. Няма да те товаря с други обещания, изглежда, че ти ги презираш. Можем да си помагаме един на друг и всеки мъж ще получи каквото желае. Предадеш ли ме, ще се разправя с теб.
Темуджин запази студената си физиономия, без да показва изгарящия го копнеж, и отговори:
— Значи се договорихме. Искам и един от твоите воини, Вен Чао. Онзи на име Юан.
Вен замръзна, обмисляйки думите му. Всъщност и той смяташе да предложи същото и се учуди на късмета си. Но се престори на недоволен.
— Можеш да го вземеш за първото нападение. Той е чудесен воин, но предпочитам да не разбира, че съм казал това.
Темуджин протегна ръка и Тогрул я пое с месестите си пръсти, а костеливата длан на Вен се присъедини към ръкостискането.
— Свят ще им се завие — каза Темуджин. — Извикай твоя Юан, Вен Чао. Искам да проверя доспехите му и да видя дали не можем да направим още такива.
— Ще осигуря сто комплекта в рамките на една година — възпротиви се Вен.
Темуджин сви рамене.
— Дотогава може и да съм мъртъв. Викни своя човек.
Вен кимна на един от вездесъщите си слуги, който изчезна и миг по-късно се появи заедно с Юан. Лицето на воина беше напълно лишено от емоции, докато се покланяше — първо на Тогрул, после на Вен Чао и накрая на Темуджин. Темуджин приближи, докато Вен лаеше нещо на своя език. Каквото и да беше му казал, Юан остана неподвижен като статуя, докато Темуджин оглеждаше обстойно доспехите и проверяваше как отделните пластини се съединяват и зашиват към тежката и твърда дреха под тях.
— Ще спре ли стрела? — попита Темуджин.
Юан сведе поглед и кимна.
— Вашите да — отвърна той.
Темуджин се усмихна стегнато.
— Стой неподвижен, Юан — каза той и се отдалечи.
Вен Чао наблюдаваше с интерес как Темуджин взема лъка си, обтяга го и слага стрела на тетивата. Юан не показа никакъв страх и Вен изпита гордост от външното му спокойствие. Темуджин опъна тетивата до ухото си и задържа лъка съвсем неподвижно, за да се прицели.
— Да видим — каза Темуджин и стреля.
Стрелата удари достатъчно силно, за да свали Юан на земята. Той остана да лежи зашеметен и тъкмо когато Темуджин помисли, че е умрял, вдигна глава и с мъка се изправи. Лицето му беше безизразно, но Темуджин забеляза в очите му блясък, който показваше, че дълбоко в него се спотайва живот.
Темуджин не обърна внимание на виковете на изненаданите кераити наоколо. Тогрул бе скочил на крака и дружинниците му бързо бяха заели пространството между хана и непознатия. Без да прави резки движения, Темуджин свали лъка и махна тетивата, преди да измине разстоянието до Юан.
Стрелата бе пробила първата плочка от лакирано желязо, върхът й беше заседнал в дебелия плат отдолу и тя стърчеше и вибрираше от дишането на Юан. Темуджин разкопча връзките на гърлото и кръста, вдигна копринената туника и откри голите му гърди.
На кожата му имаше синина. Надолу към стомаха се стичаше тънка струйка кръв.
— Още ли можеш да се биеш? — попита Темуджин.
Гласът на Юан беше напрегнат, когато изплю отговора.
— Искаш ли да опиташ?
Темуджин се засмя на гнева му. Юан притежаваше огромна смелост и Темуджин го тупна по гърба. Погледна по-отблизо оставената от стрелата дупка.
— Копринената туника е цяла — каза той, докосвайки кървавото петънце.
— Много е здрава — каза Юан. — Виждал съм рани, при които туниката е вкарана дълбоко в тялото, без да бъде пробита.
— Къде да намеря такива ризи? — промърмори Темуджин.
Юан го погледна.
— Единствено в градовете на Дзин.
— Може би ще поръчам малко — каза Темуджин. — Нашата варена кожа не спира стрелите така добре като това. Можем да използваме доспехите ти. — Обърна се към Тогрул, който беше потресен от видяното. — Кераитите имат ли ковачница? Желязо?