Выбрать главу

Тогрул кимна безмълвно и Темуджин погледна към Арслан.

— Можеш ли да изработиш такава броня?

Арслан дойде да огледа Юан, както бе сторил Темуджин, издърпа забитата стрела и проучи разкъсаната правоъгълна пластинка от сив метал. Лакът падаше на люспи и металът се бе огънал, преди да бъде пробит от острието. Под натиска на пръстите му последният бод се скъса и парчето остана в ръката му.

— Ще трябва да се носят резервни пластини — каза Арслан. — Тази не може да се използва отново.

Очите на Юан следяха парчето желязо в ръката на Арслан. Дишането му се беше успокоило и Темуджин бе силно впечатлен от неговата самодисциплина.

— Ако останем тук пет дни, колко доспехи мога да получа? — натисна Темуджин.

Арслан поклати замислено глава.

— Самите пластини не са трудни за изработка, макар че всяка една трябва да се довърши на ръка. Ако ги оставя така и имам помощници в ковачницата и жени да ги зашиват… — Замълча, като преценяваше. — Вероятно три, а може би и повече.

— Тогава се заемай със задачата — каза Темуджин. — Ако Вен Чао ни заеме броните на стражите си, ще имаме воини, които татарите не могат да убият. Ще ги накараме да се боят от нас.

Вен сви устни и се замисли. Вярно беше, че първият министър щеше да прати злато и коне, ако той ги поиска. Дворът не се скъпеше, когато трябваше да подкупи племената. Обаче не беше сигурен, че ще бъдат толкова щедри по отношение на оръжията и доспехите. Само глупак издава военните си преимущества, нищо, че Вен беше го обещал на младия разбойник. Ако позволеше на Темуджин да вземе броните, щом в двора разберяха, несъмнено щяха да вдигнат учудено вежди. Но какъв избор имаше? Склони глава и се насили да се усмихне.

— Твои са, господарю. Ще наредя да ти ги донесат довечера.

Потръпна при мисълта, че хората на Темуджин ще бъдат въоръжени и бронирани като дзински войници. Може би след време щеше да му се наложи да увещава татарите да обуздаят монголските племена. Запита се дали сам не е удължил престоя си в степите и сърцето му се сви.

Вечерта в герите на кераитите Хазар перна най-малкия си брат и Темуге се завъртя. Тринадесетгодишното момче нямаше духа на по-големите си братя и очите му се насълзиха, докато се опитваше да се овладее.

— Това пък за какво беше? — запита той.

Хазар въздъхна.

— Как може да си син на баща ни, малкият? — запита на свой ред той. — Хаджиун щеше да ми откъсне главата, ако го бях ударил така, а е само две години по-голям от теб.

Темуге се хвърли с вик към Хазар, само за да бъде проснат на земята, след което брат му го перна отново.

— Това беше малко по-добре — неохотно призна Хазар. — На твоята възраст аз вече бях убил човек… — Млъкна потресен, когато чу Темуге да подсмърча и видя стичащите се по бузите му сълзи. — Да не би да ревеш? Хаджиун, можеш ли да си представиш?

Хаджиун лежеше на леглото в ъгъла, без да им обръща внимание, и смазваше лъка си. Спря и вдигна поглед към Темуге, който бършеше носа и очите си.

— Все пак е още дете — каза той и отново се зае за работа.

— Не съм! — изкрещя със зачервено лице Темуге.

Хазар се ухили към него.

— Ревеш като дете — подигравателно каза той. — Ако Темуджин те види, ще те пусне на кучетата.

— Няма — сопна се Темуге и очите му отново се напълниха със сълзи.

— Ще те пусне, много добре знаеш. Ще те съблече гол и ще те остави на някой хълм за примамка за вълците — продължи Хазар. Изглеждаше тъжен. — Предпочитат по-малките, с по-крехко месце.

Темуге изсумтя с отвращение.

— Каза, че ако искам, мога да тръгна с него срещу татарите — обяви той.

Хазар знаеше това, но се престори на изненадан.

— Какво, бебе като теб? Срещу онези грамадни космати татари? Те са по-лоши и от вълците, момче. По-високи са от нас и имат бели кожи, като призраци. Някои казват, че те наистина са призраци и идват за теб, докато спиш.

— Остави го на мира — промърмори Хаджиун.

Хазар се замисли и отстъпи с неохота. Хаджиун прие мълчанието му за съгласие и седна на леглото.

— Не са призраци, Темуге, но са корави хора и добре боравят с лъка и меча. Не си достатъчно силен, за да се изправиш срещу тях.