— Ти вече се биеше на моята възраст — каза Темуге.
Под носа му течеше сопол и Хазар се зачуди дали няма да капне в устата му. Гледаше с интерес, а Хаджиун свали крак на пода и се обърна към Темуге.
— Да, на твоята възраст стрелях по-добре с лък. Упражнявах се всеки ден, докато ръцете ми не се схванеха и пръстите ми не започнеха да кървят.
Потупа дясното си рамо с лява ръка и му показа силния мускул там. Беше по-голям, отколкото на лявото рамо, и се стягаше при всяко движение.
— Аз работих за силата си, Темуге. Ти правиш ли същото? Всеки път, когато те видя, си играеш с децата или говориш с майка ни.
— Упражнявах се — начумерено каза Темуге, но и двамата прекрасно знаеха, че лъже. Беше отчайващ стрелец въпреки кокаления пръстен, с който предпазваше пръстите си. Хаджиун го беше извеждал много пъти и тичаше с него, за да го направи по-издръжлив. Това обаче ни най-малко не подобри дишането му. Всеки път пуфтеше и се задъхваше.
Хазар поклати глава, сякаш му беше дошло до гуша.
— Не можеш да стреляш с лък и не си достатъчно силен да използваш меч. Какво, ще ги риташ до смърт ли? — каза той. Помисли, че момчето отново ще му се нахвърли, но Темуге се беше предал.
— Мразя ви — каза той. — Дано татарите ви убият и двамата. Тръгна ядосано към изхода, но Хазар му подложи крак и Темуге се просна пред вратата. Скочи и изтича навън, без да се обръща назад.
— Прекалено суров си с него — каза Хаджиун и отново посегна към лъка си.
— Не. Ако още веднъж чуя, че е „чувствително момче“, ще си изповръщам вечерята. Знаеш ли с кого разговаряше днес? С дзинеца, Вен Чао. Чух ги да си дърдорят за птички или нещо подобно, докато минавах покрай тях. Кажи ми това какво е!
— Не мога, но той е малкото ми братче и не желая да му натякваш като старица. Толкова ли много искам?
В гласа на Хаджиун се долавяше яд и Хазар се замисли какво да му отговори. Все още го побеждаваше в сбиванията, но напоследък те завършваха с толкова много болезнени синини, че трябваше да внимава.
— Всички се отнасяме различно с него! Какъв воин ще стане в крайна сметка? — каза той.
Хаджиун вдигна очи.
— Може пък да стане шаман или разказвач като стария Чагатай.
Хазар изсумтя.
— На младини Чагатай е бил воин, или поне така казваше. Това не е работа за млад мъж.
— Остави го сам да си намери пътя, Хазар — каза Хаджиун. — Може пък той да го води в съвсем различна посока от тази, в която го тикаме.
Бьорте и Темуджин лежаха един до друг, без да се докосват. Все още с вкуса на кръвта в устата си през първата нощ след наказателното нападение срещу татарите двамата се бяха любили. Тя извика от мъка и болка, когато усети тежестта му върху себе си. Той щеше да спре, но тя го сграбчи за задника и го задържа в себе си, докато сълзите се стичаха по лицето й.
Това стана само тогава. После тя не можала да събере сили да му позволи да я докосне отново. Всеки път, когато се пъхаше под завивките, тя го целуваше и се свиваше в обятията му, но нищо повече. Месечното й кървене не беше идвало откакто напусна олхунутите, но сега се страхуваше за детето. Би трябвало да е негово, почти сигурна беше. Беше виждала как много кучета се качват на една и съща кучка в лагера на олхунутите. Понякога кутретата имаха цветовете на няколко от бащите. Не знаеше дали същото би могло да важи и за нея, а не смееше да пита Хулун.
Отново заплака до спящия си съпруг в тъмнината на непознатия гер, без да знае защо.
28.
Темуджин яростно избърса потта от очите си. Изработената от Арслан броня се оказа много по-тежка, отколкото му се беше сторило отначало. Имаше чувството, че са го увили в килим, а дясната му ръка сякаш се движеше два пъти по-бавно. Гледаше към Юан под изгряващото слънце и с раздразнение установи, че той носи същата броня без никаква следа от пот на челото си.
— Хайде пак — излая Темуджин.
Очите на Юан проблеснаха развеселено, той се поклони и вдигна меча си. Беше им казал да носят бронята непрекъснато, докато започнат да я усещат като втора кожа. Бяха тръгнали преди седмица към лагера на татарите, но напредваха бавно. Темуджин караше хората си да се упражняват по два часа на разсъмване и привечер, независимо дали носеха доспехи или не. Това забавяше придвижването на шейсетте воини, но Юан одобряваше тези усилия. Без тях бронираните мъже щяха да са като костенурки, както знаеше от опит. Може би щяха да издържат на татарските стрели, но на земята се превръщаха в лесна плячка.