— Така беше по-добре — каза Юан. — Ставаш по-бърз в доспехите.
Темуджин кимна.
— Но въпреки това ти пусна удара нарочно, нали?
Юан си позволи да се усмихне.
— Когато станеш още по-добър, сам ще разбереш.
Докато препускаше в галоп, Юан се огледа и видя, че братята на Темуджин не развалят строя. Упражненията бяха продължили цял ден и Юан се оказа въвлечен в проблемите на масираното нападение. Яздеше с прикрепен за седлото лък, но стрелковите умения на шейсетте мъже не подлежаха на съмнение. Тогрул бе включил в групата двадесет от личните си дружинници. Всички бяха добре сложени и умели, но нямаха боен опит и отначало Темуджин беше страшно язвителен с тях. Собствените му бойци се подчиняваха безпрекословно и моментално на заповедите му, но новите винаги закъсняваха.
Юан бе изненадан, че му дават командването на лявото крило. Позицията изискваше старши офицер и той очакваше, че това ще бъде Хазар. Несъмнено и Хазар си беше помислил същото. Юан не пропусна убийствените му погледи. Братът на Темуджин яздеше с десетте си воини непосредствено до него. След вечерните тренировки Темуджин ги събираше около малкия огън и даваше нарежданията си за следващия ден. Може би не бе кой знае какво, но той беше включил в съвета си и Юан заедно с Джелме и Арслан и му задаваше хиляди въпроси. Когато Юан можеше да отговори от личен опит, всички го слушаха много внимателно. Понякога Темуджин поклащаше глава и Юан разбираше какво си мисли. Неговите хора не се бяха сражавали заедно години наред. А за кратко време можеха да научат малко неща, дори и при най-свирепата дисциплина.
Чу двете къси изсвирвания на рога на Темуджин. Това означаваше, че лявото крило трябва да излезе пред останалите, като изкриви строя. През тропота на конете Юан се спогледа с Хазар и двете звена препуснаха към новата си позиция.
Огледа се. Маневрата беше извършена добре и този път дружинниците на Тогрул бяха чули сигнала и бяха реагирали. Ставаха все по-добри и Юан усети искрицата гордост в сърцето си. Ако старите му офицери го видеха, щяха да се изпонатръшкат от смях. Първият меч на Кайфенг язди редом с диваци. Опита да се надсмее над себе си, както биха направили войниците в родината му, но някак не му се удаде.
Темуджин изсвири веднъж и дясното крило също се изнесе напред, оставяйки центъра да изостане. Юан погледна към Хаджиун и Джелме, които яздеха в другия край и гледаха мрачно в броните си. Конниците около брата на Темуджин бяха малко по-парцаливи, но държаха безупречно строя и се движеха като един. Юан кимна мислено и усети радостната възбуда от предстоящата битка.
Отзад се разнесе дълго изсвирване. Забавиха ход заедно, като всеки командир извика заповедта на отделението си. Понитата постепенно преминаха в тръс и Темуджин ги настигна с централната група и Арслан.
Докато строят се възстановяваше, Темуджин препусна напред и насочи коня си към лявото крило. Спря, докато го настигнаха, и Юан забеляза, че лицето му е пламнало от вълнение, а очите му са блеснали.
— Прати съгледвачи, Юан — извика той. — Ще дадем почивка на понитата, докато разузнават.
— Твоя воля, господарю — автоматично отвърна Юан.
Усети се, докато се обръщаше към двама млади воини, но сви рамене. Прекалено отдавна беше войник, за да променя навиците си, а и се наслаждаваше на задачата да превърне местните диваци в боен отряд.
— Таян, Рулах, продължете напред до залез-слънце. Видите ли нещо друго освен скиталци, връщайте се обратно.
Вече знаеше имената и на шейсетте души — запаметяването се беше превърнало в навик. И двамата мъже бяха от хората на Темуджин. Те сведоха глави, докато минаваха покрай него, и препуснаха напред. Юан не показа и следа от задоволството си, но Темуджин май го усети, ако можеше да се съди по ухилената му физиономия.
— Това май ти е липсвало, учителю — извика той. — Пролетта събужда кръвта ти.
Юан не отвърна, а Темуджин се върна обратно в строя. Вече две години изпълняваше ролята на охрана на Вен Чао. Клетвата към императора го задължаваше да се подчинява на всяка заповед, издадена от държавен чиновник. Дълбоко в сърцето си обаче признаваше, че Темуджин е прав. Липсваше му другарството на похода, нищо че местните нямаха нищо общо с мъжете, които познаваше. Надяваше се братята да оцелеят след първия сблъсък.
Беше изминал един месец, откакто напуснаха лагера на кераитите, и луната отново бе пълна. Радостната възбуда от първите седмици бе отстъпила пред безжалостна решителност. Вече нямаше много разговори около огньовете. Съгледвачите им откриха мястото, където Темуджин и братята му бяха видели голямата група татари. Черните кръгове в тревата събудиха мрачни спомени. Хаджиун и Хазар бяха особено мълчаливи, когато се качваха отново на конете. Нощта, в която спасиха Бьорте, се бе запечатала прекалено дълбоко в тях. Не можеха да забравят припяването на Темуджин и онази светлина, която усетиха, когато поглъщаха плътта на враговете си. Не говореха за случилото се. Онази нощ сякаш беше безкрайна, а когато най-сетне настъпи утрото, те разузнаха района с надеждата да разберат накъде ги беше водила малката група. Основният татарски лагер се оказа недалеч. Ако не ги бяха избили, татарите щяха да го стигнат на следващата сутрин и Бьорте щеше да е изгубена за месеци, а може би и завинаги.