Настъпи момент на пълен покой. Миг по-рано ушите им звъняха от грохот на копита и ревящи заповеди гласове, а сега се възцари мълчание. Темуджин се заслуша в тишината, която се проточи достатъчно дълго, за да могат братята му да се съберат около него. Някъде зарева жена и блеенето на овце и кози започна отново. Може би то не беше спирало, но Темуджин не го беше чувал от пулсирането на кръвта в ушите и бясното биене на сърцето му.
Дръпна повода, завъртя коня в кръг и огледа бойното поле. Лагерът беше разпердушинен. Останалите живи татари лежаха по очи на земята, мълчаливи и отчаяни. Погледна натам, откъдето бяха дошли, и видя един конник, който незнайно как бе оцелял при атаката. Човекът стоеше с отворена уста и бе прекалено потресен от видяното, за да избяга и да спаси живота си.
Темуджин присви очи към самотния конник и кимна към Хаджиун.
— Доведи го тук или го убий, ако се съпротивлява.
Хаджиун кимна отсечено и потупа Хазар по рамото за още стрели. На Хазар му бяха останали само две, но му ги подаде и Хаджиун взе лъка, който грижливо бе привързал към седлото. Не беше изхвърлил ценното оръжие, отбеляза Темуджин и се усмихна криво.
Двамата с Хазар гледаха как Хаджиун препуска към татарина. Видът на приближаващия противник изтръгна човека от транса му и той най-сетне обърна коня си, за да избяга. Хаджиун покри разстоянието преди татаринът да препусне в галоп и пусна стрела, която го улучи високо в гърба. Мъжът остана в седлото няколко мига преди да падне и Хаджиун го остави там. Обърна се към лагера, вдигна лъка си и даде знак, че е мъртъв.
Темуджин трепна, когато хората му изреваха. Всички бяха видели жеста и той сякаш отприщи напрежението им. Онези, които още имаха лъкове, ги вдигнаха и замахаха тържествуващо. Всичко бе станало толкова бързо, че накрая бяха спрели, без да са сигурни какво точно става. Сега ги изпълни огромната радост, която изпитва всеки, който се е изправил пред смъртта и е останал жив. Мъжете започнаха да слизат от конете. Някои от дружинниците на Тогрул възбудено пристъпиха към каруците и отметнаха покривалата, за да видят какво са спечелили.
Хората на Арслан завързаха пленниците и отнеха оръжията им. Някои нямаха белези и с тях се отнасяха грубо, с презрение. Нямаха право да живеят след такава битка и Темуджин изобщо не го бе грижа за тях. Откри, че ръцете му се тресат, слезе от коня и го поведе за повода, за да скрие обхваналата го слабост.
Вдигна поглед и се отърси от мислите си, щом видя, че брат му Темуге спира коня си наблизо и слиза от него с омекнали крака. Момчето бе побеляло като мляко, очевидно потресено, но Темуджин видя, че държи окървавено острие, сякаш не знае как се е озовало в ръката му. Опита се да срещне погледа му и да го поздрави, но Темуге се обърна и повърна в тревата. Темуджин се отдалечи, за да не го посрами. По-късно щеше да намери няколко думи да го похвали.
Застана насред каруците и усети погледите на офицерите си. Чакаха нещо и Темуджин вдигна ръка към очите си, отблъсквайки тъмните мисли, които се бореха за място в главата му. Прочисти гърлото си и заговори високо:
— Арслан! Намери всички мехове с айраг, събери ги на едно място и остави при тях доверен човек да ги пази. Хазар, прати осем души да разузнаят наоколо. Може да има и други. — Обърна се към Хаджиун, който тъкмо се беше върнал и скачаше пъргаво от понито си. — Хаджиун, събери пленниците и нареди на хората си да издигнат възможно най-бързо три гери. Ще нощуваме тук.
Това не беше достатъчно, осъзна той. Продължаваха да го гледат с блестящи очи и напиращи усмивки на лицата.
— Справихте се чудесно — извика той. — Всичко, което спечелихте, е ваше. Разделете го по равно.
Хората му нададоха радостни възгласи и се запътиха към натоварените с плячка каруци. Дори само конете означаваха моментално забогатяване за много от тях, но Темуджин не го бе грижа за това. От момента на победата пред него изникна перспективата да се върне при Тогрул. Разбира се, ханът на кераитите щеше да поиска своя дял. Това беше негово право, дори и да не присъстваше тук. На Темуджин не му се свидеха няколко дузини понита и мечове. Въпреки това нещо не му даваше покой. Не искаше да се връща. Мисълта да върне покорно дружинниците, които му бяха служили тъй добре, го караше да стиска зъби от раздразнение. Нуждаеше се от тях, а Тогрул искаше като награда единствено земите в Дзин. Наведе се импулсивно и докосна тревата. Някой е намерил смъртта си точно на това място, осъзна той. По стръковете имаше капчици кръв, които изцапаха ръката му. Отново заговори на висок глас.