— Запомнете това, когато разказвате на децата си как сте се сражавали заедно със синовете на Есугей. Има едно племе и една страна, която не познава граници. Това е само началото.
Може би радостните възгласи се дължаха само на вълнението от победата. Нямаше значение.
Татарите се бяха подготвили за дълга кампания. В каруците имаше масло за лампи, вълнени въжета, дрехи от най-тънката коприна до толкова дебели платнища, че едва се огъваха. Имаше кожена торба със сребърни монети и достатъчно черен айраг, за да стопли и най-измръзналите гърла в зимните нощи.
Темуджин нареди монетите и меховете да бъдат събрани и струпани край стената на първия издигнат гер. Около двадесет татари бяха оцелели при атаката и той ги подложи на разпит, за да разбере кой е водачът им. Повечето просто го поглеждаха и продължаваха да мълчат. Наложи се да извади меча си и да убие трима, преди четвъртият да изругае и да се изплюе на земята.
— Няма водач — каза вбесеният татарин. — Умря с останалите.
Без да каже нито дума, Темуджин вдигна мъжа на крака и го бутна да застане до Арслан. Изгледа останалите в редицата със студено изражение.
— Не обичам народа ви и нямам причина да ви държа живи — каза той. — Ще бъдете избити тук, освен ако не сте ми полезни.
Никой не отговори и не го погледна в очите.
— Добре тогава — каза Темуджин в настъпилата тишина. Обърна се към най-близкия воин — един от братята, които беше довел в лагера си на север. — Убий ги бързо, Бату.
Дребният мъж извади ножа си с безизразна физиономия.
— Чакай! Аз мога да ти бъда полезен — внезапно се обади един от татарите.
Темуджин спря за миг, после сви рамене и поклати глава.
— Вече е късно — каза той.
Вътре в гера Арслан върза единствения оцелял. Отвън се разнасяха жаловитите викове на останалите и татаринът го изгледа с омраза.
— Ти уби останалите. Ще убиеш и мен, каквото и да кажа — рече той й опъна въжетата, които го задържаха.
Темуджин се замисли. Трябваше да научи колкото може повече за татарите.
— Ако не скриеш нищо, давам ти дума, че ще те оставя жив — каза той.
Татаринът изсумтя.
— Колко време ще оцелея, без да имам дори оръжие? — озъби се той. — Обещай ми лък и пони и ще ти кажа каквото пожелаеш.
Темуджин внезапно се ухили.
— Пазариш ли се?
Татаринът не отговори и Темуджин се разсмя.
— По-храбър си, отколкото очаквах. Имаш думата ми, че ще ти се даде каквото пожелаеш.
Татаринът се отпусна с облекчение, но Темуджин заговори отново, преди той да подреди мислите си.
— Защо сте дошли в земите на моя народ?
— Ти ли си Темуджин от вълците? — попита татаринът.
Темуджин не си направи труда да го поправя. Това име всяваше страх на север, независимо дали беше от вълците или не.
— Аз съм.
— Има цена за главата ти. Хановете от севера те искат мъртъв — каза татаринът с мрачно задоволство. — Ще те преследват, където и да отидеш.
— Не се преследва някой, който сам е дошъл за теб — спокойно му напомни Темуджин.
Татаринът примигна замислен. Беше започнал деня сред силни воини, а го завършваше сред купища мъртъвци. Потрепери и се изсмя рязко и неочаквано.
— Значи се преследваме помежду си, а от това гарваните и соколите стават все по-охранени — каза той. Смехът му стана горчив и Темуджин го изчака търпеливо да дойде на себе си.
— Ваши хора убиха хана на вълците — напомни му той. Не каза нищо за Бьорте. Тази болка беше все още прекалено остра и кървяща, за да споменава за нея.
— Зная — отвърна татаринът. — Зная също и кой ни го предаде. Той не е от моя народ.
Темуджин се наведе и го изгледа свирепо с жълтите си очи.
— Закле се да ми кажеш всичко, което знаеш — промърмори той. — Говори и ще останеш жив.
Пленникът сведе глава.
— Първо ме развържи — каза той.
Темуджин извади меча си, все още покрит с кръвта на убитите воини. Татаринът се обърна и изпъна ръцете си, за да му прережат въжетата. Вместо това усети допира на студен метал в гърлото си. Темуджин беше зад него.