— Казвай.
— Ханът на олхунутите — с треперещ глас каза татаринът. — Взе сребро, за да ни прати вест.
Темуджин отстъпи назад. Татаринът се обърна към него с разширени очи.
— Така започна тази кървава вражда. Колко души си убил досега?
— Заради баща ми ли? Не достатъчно. Съвсем не достатъчно — отвърна Темуджин. Помисли си за жена си и за охладняването помежду им. — Още не съм започнал разплатата.
Гледаха се в очите, когато вратата се отвори. Отначало не погледнаха кой влиза в гера, после очите на татарина се отместиха към входа. Рязко пое дъх при вида на Юан, който ги гледаше с мрачно изражение.
— Познавам те! — възкликна татаринът и отчаяно задърпа вързаните си китки. Обърна ужасеното си лице към Темуджин. — Моля те, мога…
Юан пристъпи бързо, извади меча си и го уби с едно движение. Острието преряза гърлото на татарина и бликна фонтан кръв.
Темуджин реагира светкавично, сграбчи китката на Юан и го изблъска назад, докато не го закова на паянтовата решетка на стената. Стисна гърлото и ръката му и го загледа свирепо.
— Казах му, че ще го пощадя. Кой си ти, че обезчестяваш думата ми?
Юан не отговори. Пръстите стискаха гърлото му като клещи и лицето му започна да става пурпурно. Темуджин стисна кокалчетата на ръката му и мечът се изхлузи от пръстите му. Разтресе го гневно и изруга.
Без всякакво предупреждение го пусна и Юан рухна на колене. Темуджин изрита меча му настрани, преди мъжът да дойде на себе си.
— Какви тайни криеше той, Юан? Откъде те познаваше?
Когато воинът заговори, гласът му бе дрезгав и на шията му вече се появяваше синина.
— Не знаеше нищо. Може да съм го виждал преди, когато господарят ми беше на север. Помислих, че те напада.
Темуджин изсумтя.
— На колене? С вързани ръце? Лъжец.
Юан вдигна глава и го изгледа с пламнал поглед.
— Ще приема твоето предизвикателство, щом желаеш. Това не променя нищо.
Темуджин го зашлеви толкова силно, че главата му отлетя настрани.
— Какво криеш от мен?
Вратата се отвори отново и Арслан и Хаджиун се втурнаха вътре с извадени оръжия. Герите не осигуряваха никакво уединение и всеки, който се намираше наблизо, можеше да чуе звуците от борбата. Юан не обърна внимание на мечовете, но мрачният му поглед спря за миг върху Арслан. Пое дълбоко дъх и затвори очи.
— Готов съм за смъртта, ако решиш да отнемеш живота ми — спокойно изрече той. — Както сам каза, погазих честта ти.
Темуджин забарабани с пръсти по едната си ръка, загледан в коленичилия на земята воин.
— От колко време Вен Чао е сред моя народ, Юан? — попита той.
Мъжът отговори с усилие, сякаш се беше отнесъл някъде надалеч.
— От две години.
— А преди това кой е бил пратеник на първия министър?
— Не зная — отвърна Юан. — По онова време съм бил още в армията.
— Господарят ти се е спазарил с татарите — продължи Темуджин.
Юан не отговори и продължи да го гледа спокойно.
— Чух, че ханът на олхунутите е предал баща ми — тихо каза Темуджин. — Как биха могли татарите да се обърнат към някое голямо племе и да уредят подобно нещо? Ще им е нужен посредник, някой неутрален, на когото се доверяват и двете страни, не мислиш ли?
Чу как Хаджиун ахна зад него, когато чу новината.
— Били ли сте при олхунутите? Преди да отидете при кераитите? — продължи да го притиска Темуджин.
Юан остана неподвижен, подобно на каменна статуя.
— Говориш за времето преди господарят ми изобщо да стъпи в тази земя — каза той. — Търсиш тайни там, където ги няма.
— Питам се кой ли е бил сред нас преди Вен Чао — промърмори Темуджин. — Питам се колко пъти Дзин е изпращал свои хора в страната ми и е предавал народа ми. Питам се какви обещания са давали те.
Светът, който тази сутрин изглеждаше така твърдо установен, сега се рушеше около него. Това му дойде прекалено и Темуджин се задъха, замаян от откритията.
— Не искат да станем силни, нали, Юан? Искат татарите и монголите да се разкъсват на парчета помежду си. Самият Вен Чао ми го каза? Татарите са станали прекалено силни и са прекалено близо до скъпоценните им граници!
Затвори очи, представяйки си студения поглед, с който в Дзин гледат на племената. Ясно беше, че от векове им влияят подмолно и правят всичко възможно те да се стискат едно друго за гърлата.