— Чакай, Хазар. Трябва първо да свърша едно нещо — каза Темуджин.
Отиде до гера, където Юан беше прекарал нощта, и изчезна вътре. Арслан и Хаджиун влязоха след него и тримата изведоха на сивата светлина Юан, който разтриваше китките си. Въжетата му бяха прерязани и Хазар го зяпна стъписано, зачуден какво се е случило в негово отсъствие.
Темуджин се обърна към дзинския воин.
— Бях започнал да мисля за теб като за приятел, Юан. Не мога да те убия днес — каза той.
Юан остана безмълвен, Темуджин му доведе едно оседлано пони и му подаде повода.
— Върни се при господаря си.
Юан го възседна с лекота и остана дълго, вперил поглед в Темуджин.
— Желая ти сполука, господарю — каза най-сетне той.
Темуджин плесна задницата на понито и Юан препусна, без да се обръща назад.
Хазар отиде при братята си, загледан след отдалечаващия се войник.
— Това май означава, че получавам левия фланг — каза той.
Темуджин се изсмя.
— Намери си отпочинал кон, Хазар. Хаджиун, ти също. Искам да видя на какво си се натъкнал.
Огледа се и видя, че Джелме вече е скочил в седлото и е готов да тръгне.
— Върни хората обратно при кераитите и им кажи, че наближава армия. Тогрул ще трябва да се бие или да бяга, както му се хареса.
— А ние? — попита обърканият Хазар. — Трябват ни повече от шейсет души. Трябват ни повече мъже, отколкото кераитите могат да изведат на полето.
Темуджин погледна на юг, изпълнен с горчиви спомени.
— След като видя тази армия със собствените си очи, ще се върнем обратно в земите около Червения хълм — каза той. — Ще намеря още мъже, но първо ще трябва да се изправим пред друг враг.
Изглеждаше толкова мрачен, че дори Хазар не посмя да се обади. Темуджин заговори толкова тихо, че едва го чуваха.
— Аз и братята ми имаме да уреждаме сметки с олхунутите, Арслан. Всички можем да намерим смъртта си. Не е нужно да идваш с нас.
Арслан поклати глава. Не погледна към Джелме, но усети погледа на сина си.
— Ти си мой хан — отвърна той.
— Това достатъчно ли е?
Арслан бавно кимна.
— Това е всичко.
30.
Темуджин стоеше с разперени ръце, докато олхунутските дружинници го претърсваха най-старателно. Хазар и Арслан бяха изтърпели същото унижение. Мъжете, които охраняваха гера на Сансар, бяха усетили мрачното настроение на посетителите и не пропуснаха нищо. И тримата носеха дзински доспехи над летните делове и копринените долни дрехи, отнети от татарите. Темуджин гледаше свирепо, докато пръстите на дружинниците опипваха странните пластини, зашити към тежката дреха. Единият понечи да коментира, но Темуджин плесна ръката му, сякаш раздразнен от това посегателство към достойнството му. Сърцето му биеше бързо, докато стоеше и чакаше да се срещне с най-стария си враг.
Любопитните олхунути се бяха насъбрали около тях, бърбореха помежду си и сочеха странно облечените посетители, които бяха нарушили сутрешния им ритъм. Темуджин не видя стария Шолой сред тях, но намръщеният му чичо бе там, а Коке за пореден път беше взел техните мечове и бе изчезнал в ханския гер да съобщи за пристигането им. Младият воин бе поел оръжията им с разочарование. Един поглед бе достатъчен, за да прецени, че качеството им не е като на онези, с които Темуджин бе дошъл миналия път. Татарската изработка бе груба и остриетата трябваше да се точат много по-често от превъзходната стомана на Арслан.
— Можеш да влезеш — най-сетне каза един дружинник. — Ти също — посочи Хазар. — Приятелят ви ще трябва да изчака тук.
Темуджин скри тревогата си. Не беше сигурен дали Хазар ще успее да се овладее в напрегнатата ситуация, но тази сутрин Хаджиун имаше други задачи. Не си направи труда да отговори и се наведе ниско, за да мине през малката врата. Мислите му препускаха.
Този път Сансар не седеше на престола, който използваше при официалните срещи. Когато Темуджин влезе, ханът разговаряше тихо с други двама дружинници. Коке стоеше отстрани и ги гледаше. Мечовете им бяха небрежно подпрени на стената заради уж ниската им стойност.
Вратата изскърца, Сансар прекъсна мърморенето си и пристъпи към престола. Темуджин забеляза, че той се движи внимателно, сякаш възрастта бе направила костите му чупливи. Ханът все още приличаше на стара змия с обръснатата си глава и хлътналите очи, които никога не намираха покой. Темуджин не можеше да го погледне, без да покаже омразата си, но въпреки това запази студеното си изражение. Дружинниците заеха позиция от двете страни на господаря си и загледаха свирепо новодошлите. Темуджин се насили да си припомни любезностите, задължителни към хана на могъщо племе.