— За мен е чест да застана пред теб, господарю Сансар — каза той.
— За пореден път — отвърна Сансар. — Мислех си, че миналата ни среща ще бъде последната. Защо ме тревожиш в дома ми, Темуджин? Виждам те по-често, отколкото собствените си съпруги. Какво още искаш от мен?
С периферното си зрение Темуджин забеляза, че Коке се усмихва, и лицето му пламна. Хазар пристъпи раздразнено и той го изгледа предупредително, преди да заговори.
— Може би си чул за татарската армия, нахлула от северната пустош. Видях ги със собствените си очи и дойдох да те предупредя.
Сансар се изсмя сухо.
— Всеки скиталец и пастир говори за тях. Олхунутите нямат дрязги с татарите. Не сме пътували толкова далеч на север от четиридесет години, преди още да стана хан.
Очите му блестяха, когато се наведе и се вгледа в мъжете, които стояха сковано пред него.
— Ти ги вдигна на война със своите нападения, Темуджин. Ти трябва да поемеш последиците. Боя се за теб, наистина се боя.
Тонът му не отговаряше на думите и Темуджин се надяваше, че Хазар ще запази мълчание, както му бе наредено.
— Те не ще подминат племената, които твърдят, че нямат кръвна вражда с тях, господарю — продължи Темуджин. — Видях хиляда воини и още толкова жени и деца в лагера им. Дошли са в земите ни с по-голяма сила, отколкото помни някой.
— Ужасен съм — каза Сансар, като се усмихваше. — И какво предлагаш да сторим?
— Да се изправим срещу тях — рязко отвърна Темуджин, започнал да губи собственото си самообладание от подигравателния тон на стареца.
— Заедно с кераитите ли? О, чух за твоя съюз, Темуджин. Вестите се разнасят бързо, когато се появи нещо тъй интересно. Но това достатъчно ли ще бъде? Не вярвам Тогрул да е в състояние да събере повече от триста души за тази веселба.
Темуджин пое дълбоко дъх и се помъчи да се овладее.
— Олхунутските стрелци са прочути, господарю. С още триста от твоите хора бих могъл.
Млъкна, когато Сансар се разсмя и погледна към Коке и двамата си дружинници. Ханът забеляза гневните изражения на Темуджин и Хазар и се опита да бъде сериозен.
— Съжалявам, но идеята беше… — Той поклати глава. — Значи си дошъл да ме молиш за воини? Очакваш военната сила на олхунутите да препусне по твоя команда? Не.
— Татарите ще ни пометат племе след племе — каза Темуджин и пристъпи напред в опита си да убеди хана. Дружинниците се напрегнаха, но Темуджин не им обърна внимание. — Колко време ще останеш в безопасност, след като кераитите бъдат унищожени? Колко дълго ще оцелеят квираите, найманите, вълците? Толкова отдавна сме разделени помежду си, че май си забравил, че сме един народ.
Сансар остана неподвижен, вперил тъмните си очи в Темуджин.
— Кераитите не са ми братя — каза най-сетне той почти шепнешком. — Олхунутите станаха силни без тяхната помощ. Трябва да се биеш или да бягаш самичък, Темуджин. Няма да получиш моите воини. Това е отговорът ми. Друг няма да чуеш от мен.
Известно време Темуджин запази мълчание. Когато заговори, сякаш изтръгваше със сила всяка дума от устата си.
— Залових от татарите торби със сребърни монети. Кажи цената за всеки твой човек и ще ти платя.
Сансар отметна глава да се разсмее и Темуджин пристъпи напред. С рязко движение откъсна една от железните пластини от бронята си, скочи напред и я заби в оголеното гърло на хана. Кръвта оплиска лицето му, той режеше с металния ръб напред-назад и не обръщаше внимание на драскащите го ръце на Сансар.
Дружинниците не бяха готови да реагират. Докато се окопитят от шока и извадят мечовете си, Хазар вече се бе озовал до тях и юмрукът му се стовари в носа на най-близкия. Той също държеше парче заострено желязо, откъснато от мястото, където двамата с Темуджин бяха разхлабили нишките на доспехите. Преряза гърлото на втория дружинник с едно жестоко замахване. Мъжът се олюля, отстъпи назад и рухна върху дървения под. Въздухът се изпълни с противна миризма. Дружинникът бе изпуснал червата си и продължаваше да рита в конвулсии.