— Стига да ми позволят да си тръгна — внезапно изтърси Тогрул. Плътта му се тресеше от негодувание и тревога. Вен Чао наклони глава като птица и го погледна.
— Боиш се от новия хан — промърмори той.
Тогрул изсумтя.
— Как да не се боя, като оставя само мъртъвци след себе си? Около този гер има стражи, но кой знае какво ще стане на сутринта… — Гласът му заглъхна. Тогрул раздвижи пръсти и се замисли. — Видя как го приветстваха, а сред тях бяха и моите кераити.
Вен Чао се разтревожи. Ако Темуджин убиеше дебелия глупак, собствената му глава също нямаше да остане дълго на раменете му. Замисли се какво да прави, като не забрави безизразното лице на Юан в сенките.
Тишината стана потискаща. Тогрул отпи огромна глътка айраг и се оригна.
— Вече не зная на кого мога да имам доверие — с писклив глас каза той. — Тази нощ Темуджин ще бъде пиян и ще спи непробудно в гера си. Ако умре там, никой няма да ми попречи да си тръгна на сутринта.
— Братята му ще те спрат — каза Вен Чао. — И ще отмъстят в яростта си.
Погледът на Тогрул се размаза и той разтърка очи с кокалчетата на ръцете си.
— Моите кераити съставляват половината му армия. Те не дължат нищо на тези братя. Ако Темуджин е мъртъв, ще мога да ги измъкна. Не могат да ме спрат.
— Ако се провалиш, всички ще изгубим живота си — предупреди го Вен Чао. Тревожеше се, че Тогрул ще направи някоя грешка и животът му ще приключи точно когато шансовете му за завръщане в Дзин стават реални. Осъзнаваше, че така или иначе е изложен на опасност, но му се струваше по-добре да изчака до сутринта. Темуджин не му беше длъжен с нищо, но вероятността Вен да бъде пуснат да си върви бе голяма.
— Не бива да рискуваш, Тогрул — каза той на хана. — Законът на гостоприемството закриля и двама ви. Ако се отдадеш на страха си, ще докараш само разруха.
— Не — възрази Тогрул и разсече въздуха с ръка. — Видя как го поздравяват. Ако той умре тази нощ, ще отведа кераитите преди съмване. Щом слънцето изгрее, воините му ще са далеч зад нас и още ще са объркани.
— Това е грешка… — започна Вен Чао, но за най-голямо негово изумление беше прекъснат от Юан.
— Аз ще отведа мъжете до гера му, господарю. Той не ми е приятел.
Ханът се обърна към дзинския офицер и стисна ръката му с месестите си пръсти.
— Направи го, Юан, колкото може по-скоро. Заведи стражите при гера му и го убий. Той и братята му пиха повече от мен. Няма да могат да реагират, не и тази нощ.
— А жена му? — попита Юан. — Тя спи с него и ще се развика, щом се събуди.
Тогрул поклати замаяната си от айраг глава.
— Нея не я убивай, освен ако не се наложи. Не съм чудовище, но определено ще се махна утре сутринта оттук.
— Юан? — рязко се обади Вен Чао. — Що за глупости са това?
Първият му офицер се обърна. В сенките лицето му беше тъмно и мрачно.
— Този човек се издигна бързо и нависоко за съвсем кратко време. Умре ли тази нощ, няма да го видим на нашата граница след някоя и друга година.
Вен се замисли за бъдещето. Струваше му се, че е по-добре Темуджин да остане жив. Ако младият хан решеше да убие Тогрул, на Вен нямаше да му се налага да търпи дебелака до границите на родната му страна. А дали Темуджин щеше да остави посланика да си тръгне? Не беше сигурен и докато се колебаеше, Юан стана, поклони се на двамата мъже и тръгна към вратата. Уловен в момент на нерешителност, Вен Чао не каза нищо. Намръщи се разтревожено към Тогрул, докато Юан разговаряше със стражите навън. След малко те се отдалечиха в мрака на огромния лагер — прекалено далеч, за да ги извика обратно.
Реши да събере носачите. Каквото и да се случеше, не биваше да е тук по изгрев-слънце. Не можеше да се отърси от мъчителното чувство за опасност и страх в гърдите си. Беше направил всичко, за което би могъл да мечтае първият министър. Татарите бяха разбити и той най-сетне щеше отново да познае мира и закрилата на двора. Сбогом на вонята на пот и овнешко на всяка крачка. Но пиянският страх на Тогрул можеше да провали тези надежди. Вен се намръщи, знаеше, че тази нощ няма да намери покой.
Темуджин спеше дълбоко, когато вратата на гера изскърца и се отвори. Лежащата до него Бьорте беше неспокойна. Коремът й беше огромен и тя бе толкова сгорещена, че беше отметнала тежките кожени завивки. Приглушеният блясък от печката осветяваше гера в оранжево. Спящата двойка не се събуди, когато Юан влезе с двамата мъже.