— Всичко е наред, брат ми е — прошепна. Тя измърмори нещо, но не се събуди. Темуджин въздъхна, загледан към нея.
— Май си сънувал красиви жени — дяволито подхвърли Хазар.
Темуджин се изчерви и седна на леглото, като уви слабините си със завивката.
— По-тихо, да не я събудиш — прошепна той. — Какво искаш?
Хаджиун влезе след Хазар и той се запита дали ще намери покой тази нощ.
— Реших да те уведомя, че навън има два трупа.
Темуджин кимна сънено. Беше очаквал това.
— Тогрул и Вен Чао като че ли се готвят да потеглят — каза Хазар, все така развеселен. — Стражите им събират конете и онази нелепа кутия на дзинеца. Искаш ли да ги спра?
Темуджин остави меча върху кожите и се замисли.
— Колко души взимат със себе си?
— Около три дузини, в това число жената и дъщерите на Тогрул — обади се Хазар от вратата. — Заедно с Юан и дзинските войници се получава доста голяма група. За туловището на Тогрул има отделна каруца. Знаеш ли нещо, което не ни е известно?
— Тогрул прати хора да ме убият, но избра за това Юан — каза Темуджин.
Хазар изсъска от възмущение.
— Мога да вдигна вълците след тях, преди да са минали и една миля. Те са ни най-близки и не са зависими от Тогрул — каза той, но за негова изненада Темуджин поклати глава.
— Нека си вървят. Кераитите остават с нас. Така или иначе, щеше да ми се наложи да го убия.
Хаджиун тихо подсвирна.
— Колко още хора ще събереш, братко? До съвсем неотдавна беше хан на неколцина северни разбойници.
Темуджин дълго мълча. Накрая вдигна глава и заговори, без да гледа към братята си:
— Ще бъда хан на всички. Ние сме един народ и един мъж ще го води. Как иначе ще покорим градовете на Дзин?
Хазар погледна към брат си и на лицето му бавно разцъфна усмивка.
— Има племена, които не участваха в битката срещу татарите — напомни им Хаджиун. — Найманите, ойратите…
— Сами не могат да се изправят срещу нас — каза Темуджин. — Ще ги покорим едно по едно.
— И отново ли ще бъдем вълци? — попита Хазар с блеснали очи.
Темуджин се замисли за момент.
— Ние сме сребърният народ, монголите. Когато ви питат, отговаряйте, че племена няма. Казвайте, че аз съм ханът на тревното море. Ще ме познават с това име, Чингис. Да, кажете им го. Кажете им, че съм Чингис и ще ги водя.
Епилог
Фортът на границата на Дзин беше масивна конструкция от дърво и камък. Малцината кераити, съпровождащи своя хан в изгнанието му, изглеждаха изнервени. Никога не бяха виждали нещо подобно на тази огромна постройка с всичките й крила и дворове. Входът й представляваше грамадна дървена порта с ковано желязо по нея, в която беше вградена по-малка врата. Пред нея стояха двама стражи в доспехи като тези на воините на Вен Чао. Приличаха на статуи под утринното слънце, излъскани и съвършени.
Тогрул погледна към високите стени и видя въоръжените войници, които ги наблюдаваха. Самата граница представляваше най-обикновена пътека. По време на пътуването Вен Чао говореше за някаква грамадна стена, продължаваща хиляди мили, но тя се намираше далеч на юг. Потегли направо към форта веднага щом го зърна; много добре знаеше, че всяко друго действие щеше да им донесе бърза и неминуема смърт. Господарите на Дзин не посрещаха с отворени обятия хора, които се промъкват незабелязани в територията им. Тогрул се почувства дребен и се загледа със страхопочитание в най-високата сграда, която бе виждал някога. Не можа да скрие вълнението си, когато носилката на Вен Чао бе оставена на земята и посланикът излезе навън.
— Чакайте тук. Трябва да им покажа едни документи, за да можем да продължим — каза Вен Чао. Той също изглеждаше развълнуван на прага на родината си. Не след дълго щеше да се намира в сърцето на Кайфенг и дребният Джанг щеше да скърца със зъби заради успеха му.
Тогрул слезе от каруцата. Следеше внимателно как Вен Чао приближава стражите и им говори нещо. Те погледнаха към отряда монголи, войници и роби, единият се поклони, отвори малката врата в портата и изчезна вътре. Вен Чао зачака търпеливо. В края на краищата, беше оцелял години наред в далеч по-лоши условия.
Юан гледаше мълчаливо как командирът на форта излиза и преглежда документите на Вен Чао. Не чу какво си казаха и не обърна внимание на въпросителните погледи на Тогрул. Той също се бе уморил от племената. Видът на дзинските земи му напомни за семейството и приятелите.