Чингис дължи империята си именно на стрелбата с лък и на невероятната мобилност. Конниците му се придвижвали далеч по-бързо от съвременните бронирани колони, можели да карат дълго време само на смес от кръв и кобилешко мляко и нямали нужда от обоз и снабдителни линии.
Всеки воин имал два лъка и между тридесет и шейсет стрели в два колчана, меч (ако може да си го набави), брадвичка и желязна пила за заостряне на върховете на стрелите, която била закрепена за колчана. Освен оръжията си, те носели ласо от конски косъм, въже, шило за пробиване на дупки в кожа, игла и конец, желязно гърне за готвене, два кожени мяха за вода и четири и половина килограма твърда извара, от която изяждали по около 200 грама на ден. Всяка бойна единица от десет души имала гер и коне за смяна, така че била напълно самостоятелна. Ако имали сушено овнешко, войниците го държали дни наред под дървеното седло, докато омекне и стане годно за ядене. Показателно е, че монголската дума за „беден“ е производна от „вървя пеш“.
Една от историите, които не съм включил в романа, е как Хул ун показва на децата си, че една стрела може да се счупи, докато снопът винаги остава цял — класическа метафора за силата на обединението.
Съюзът на Темуджин с Тогрул му позволил да събере последователи и да създаде успешна бойна група под закрилата на могъщия хан. Ако не беше започнал да гледа на посланиците от Дзин като на кукловоди, разиграващи сънародниците му от хиляди години, Темуджин най-вероятно е щял да си остане местен водач. Той обаче мечтаел за сила, която да разтърси света. Невероятните бойни умения на монголските племена били прахосвани в междуособици. Издигналият се от нищото и заобиколен само от врагове Темуджин успял да ги обедини.
Онова, което станало по-нататък, наистина разтърсило света.