Темуджин протегна неловко ръка, искаше да успокои майка си. Докосна рамото й и за негова радост, тя наклони глава настрани, а лицето й докосна ръката му.
— Направи ми лък, Темуджин. Намери Бехтер и му помогни — каза тя и вдигна очи към него.
Той преглътна болезнено от глад и я остави с бебето, чийто рев отекваше сред мокрите дървета.
Намери Бехтер по звука на острието, с което сечеше млада бреза. Подсвирна тихо, за да даде знак на другото момче, че приближава. Брат му го изгледа кисело. Без да каже и дума, Темуджин задържа тънкото стебло, за да може Бехтер да го отсече по-лесно. Ножът беше добре изкован от желязо и се забиваше надълбоко. Бехтер изливаше гнева си върху дървото и Темуджин трябваше да събере смелост, за да държи ръцете си неподвижни, докато досами пръстите му се сипеха удар след удар.
Не след дълго успя да притисне фиданката до земята и оголи белезникавите й фибри. Лъкът щеше да е почти безполезен, помисли си мрачно Темуджин. Трудно му беше да не мисли за прекрасните оръжия в герите на вълците. Залепяха брезовите кори за варените ивици овнешки рог и стритите жили и ги оставяха цяла година да се сушат на тъмно, преди да сглобят заедно отделните парчета. Всеки лък беше истински шедьовър и можеше да убива на разстояние повече от двеста алда.
В сравнение с тях лъкът, над който сега се потеше с брат си, беше детска играчка, а от него щеше да зависи животът им. Темуджин изсумтя с горчива насмешка, когато Бехтер затвори едното си око и най-сетне вдигна парчето бреза, по което кората още се белеше. Видя как брат му стиска зъби в отговор и се изненада, когато Бехтер рязко замахна, счупи лъка в друго стъбло и хвърли парчетата на земята.
— Чиста загуба на време — яростно каза той.
Темуджин погледна към ножа в ръката си, внезапно осъзнал, че са абсолютно сами.
— Колко далеч могат да стигнат за един ден? — запита Бехтер. — Ти можеш да проследяваш. Познаваме стражите като братята си. Мога да мина покрай тях.
— Защо? — попита Темуджин. — За да убиеш Елук ли?
Видя как очите на Бехтер пламват за миг, докато обмисля идеята, но брат му поклати глава.
— Не. Няма как да се доберем до него, но бихме могли да откраднем лък! Само един лък и няколко стрели, и ще можем да си набавим храна. Нима не си гладен?
Темуджин се опита да не мисли за болката в корема си. Беше гладувал и преди, но винаги знаеше, че накрая го чака топла храна. Сега нещата изглеждаха много по-лоши и коремът го белеше. Надяваше се това да не е първият знак на разстройството, което идваше с болестите от лошата храна. На място като това всяка слабост щеше да го убие. И той като майка си знаеше много добре, че с настъпването на зимата те ще бъдат на тънката граница между оцеляването и купчината кости.
— Умирам от глад — каза той, — но никога не бихме могли да влезем в някой гер, без да вдигнем тревога. А дори и да успеем, ще ни проследят обратно дотук и Елук няма да ни пощади за втори път. Тази счупена пръчка е всичко, с което разполагаме.
Момчетата погледнаха към съсипаната фиданка и Бехтер я грабна в пристъп на безумен гняв, прекърши безполезното дърво и го запрати в храстите.
— Добре, да започнем отначало — мрачно каза той. — Въпреки че нямаме нито тетива, нито стрели, нито лепило. Със същия успех можем да уловим животно и като мятаме камъни по него!
Потресен от избухването му, Темуджин не каза нищо. Както всички синове на баща си, и той беше свикнал до него винаги да има някой, който знае какво да прави. Може би бяха свикнали прекалено много с това. Откакто ръката на баща му се бе отпуснала в неговата, той се чувстваше изгубен. Понякога усещаше, че така нужната му сила се разгаря в гърдите му, но продължаваше да очаква всичко това да свърши и старият живот да се върне отново.
— Ще сплетем тетива от плат. Мисля, че ще издържи колкото за два изстрела. В края на краищата, разполагаме само с две стрели.
Бехтер изсумтя в отговор и посегна към друга фиданка, гъвкава и дебела колкото палеца му.
— Е, дръж здраво, братко — каза той и вдигна тежкия нож. — Ще направя лък, който ще може да стреля поне два пъти. А след като всичко се провали, ще ядем трева.
Хаджиун настигна Хазар високо в дерето между хълмовете. Брат му стоеше толкова неподвижно, че едва не го подмина, докато се катереше по камъните. Погледът му се отклони към малкия вир и той забеляза фигурата в края му. Хазар си беше направил проста пръчка от дълга брезова клонка. Хаджиун му подсвирна, за да го предупреди, че е тук, и приближи възможно най-тихо, загледан в бистрата вода.