— Олхунутите не те споменават с добро, Бехтер. Знаеш ли това? — каза той.
Бехтер изсумтя, плю върху камъка и затърка парчето кост напред-назад.
— Не ми пука какво мислят за мен, братко — отвърна мрачно той. — Ако бях станал хан, щях да ги нападна още тази зима. Щях да им покажа колко струва тяхната гордост.
— Гледай да споделиш това с майка ни, като се върнем — каза Темуджин. — Много ще се зарадва да научи плановете ти.
Бехтер го изгледа убийствено с малките си тъмни очи.
— Ти си просто дете — след малко каза той. — Никога не би могъл да водиш вълците.
Темуджин усети как гневът го изгаря, но не го показа.
— Сега няма начин да разберем, нали? — каза той.
Бехтер не му обърна внимание и продължи да търка костта.
— Вместо да стоиш тук, защо не свършиш нещо полезно? Например да намериш дупка на мармот?
Темуджин обърна гръб на брат си и се отдалечи, без да си направи труда да отговори.
Вечерята беше мизерна. Хулун беше поддържала огъня, макар че мокрите листа пушеха и пращяха. Още една нощ на студа щеше да ги убие, но тя се страхуваше, че някой може да види светлината. Дерето между хълмовете би трябвало да скрие местоположението им, но въпреки това тя накара синовете си да се съберат около огъня и да го закрият с телата си. Всички се чувстваха слаби от глада, а Темуге имаше зелено около устата — беше опитал да дъвче треви и повърна.
Двете риби бяха единственият резултат от усилията им през деня. Уловиха ги по-скоро с късмет, отколкото с умение в речния капан. Бяха малки като хрускави пръстчета и очите на всички момчета бяха вперени в тях.
Темуджин и Бехтер горяха в мълчалива ярост един към друг след отчайващия следобед. Темуджин намери една дупка на мармот, но Бехтер отказа да му даде лъка и Темуджин му се нахвърли в гнева си. Двамата се затъркаляха един през друг по подгизналата земя, една от стрелите се счупи под тях и звукът прекъсна боя им. Бехтер опита да грабне втората, но Темуджин се оказа по-бърз. Вече беше решил да вземе назаем ножа на Хаджиун и на следващия ден сам да си направи лък.
Хулун потрепери. Чувстваше се зле, докато държеше клонките в пламъците и се питаше кой от синовете й ще гладува. Хаджиун и Хазар заслужаваха поне да вкусят месото, но знаеше, че собствената й сила е най-важното, което имаха. Ако припаднеше от глад или дори умреше, всички щяха да загинат. Стисна ядосано зъби, когато погледът й падна върху двете по-големи момчета. Имаха пресни синини и й се щеше да ги напердаши заради глупостта им. Те не разбираха, че няма да има нито спасение, нито почивка. Животът им зависеше от двете малки рибки в огъня, които едва стигаха за една хапка.
Мушна черната плът с нокът, като се мъчеше да не се предаде на отчаянието. По пръста й потече бистра течност, щом стисна рибката, и тя доближи уста до нея, затворила очи в екстаз. Не обърна внимание на протестите на стомаха си, разкъса рибката на две парчета и ги подаде на Хаджиун и Хазар.
Хаджиун поклати глава.
— Първо ти — каза той и от очите й бликнаха сълзи.
Хазар го чу и спря, както поднасяше парчето към устата си. Подуши опеченото месо и Хулун видя как устните му се овлажняват от слюнка.
— Мога да издържа малко повече от теб, Хаджиун — каза тя. — Ще ям утре.
Това бе достатъчно за Хазар, който шумно засмука костите. Очите на Хаджиун потъмняха от болката на глада, но той поклати глава.
— Първо ти — повтори той. Подаде главата на рибката и Хулун нежно я взе.
— Мислиш ли, че мога да ти отнема храната, Хаджиун? Да отнема храната на скъпия си син? — Гласът й стана по-твърд. — Яж или ще я хвърля в огъня.
Той трепна при тази мисъл и веднага взе рибката. Всички чуха как костите хрускат в устата му и той погълна хранителната хапка.
— А сега е твой ред — каза Темуджин на майка си.
Посегна към втората риба с намерението да й я даде. Бехтер удари ръката му и Темуджин едва не му се нахвърли отново във внезапен пристъп на ярост.
— Мога и да не ям тази вечер — каза, овладявайки гнева си, — Бехтер също. Раздели рибката с Темуге.
Не можа да понесе гладните погледи около огъня и внезапно стана, предпочитайки да се отдалечи. Чувстваше слабост и леко се олюляваше. Тогава Бехтер протегна ръка, взе рибата, и я счупи на две. Пъхна по-голямото парче в устата си и протегна остатъка на майка си, без да може да я погледне в очите.