Хулун скри отвращението си от породената от глада дребнавост на децата си. Всички усещаха, че смъртта е близо, трудно им беше да останат силни. Прости на Бехтер, но последното парче беше за Темуге, който бързо го засмука, оглеждайки се за още. Темуджин се изплю на земята, като нарочно улучи парчето на Бехтер с храчката си. Изчезна в мрака, преди брат му да успее да се изправи. Влажният въздух бързо изстиваше и всички се приготвиха за още една мразовита нощ.
12.
Той стоеше абсолютно неподвижен, прицелил се по дължината на стрелата. Мармотите се бяха пръснали при появата му, но те бяха глупави създания и винаги се връщаха при дупката си. Ако имаше приличен лък и оперени стрели, щеше със сигурност да отнесе някой тлъст мъжкар при семейството.
Най-близките до дерето дупки бяха опасно изложени на открито. Темуджин беше се огледал за някакви храсти, но се наложи да стои без прикритие, напълно неподвижно и да чака боязливите животинки да се върнат. В същото време оглеждаше околните хълмове, ако случайно на някой хребет се появи скиталец. Хулун повтаряше предупрежденията си толкова често, че те започнаха да се страхуват и от сенките и оглеждаха хоризонта всеки път, щом напуснеха убежището на дерето.
Вятърът духаше в лицето на Темуджин и миризмата му не можеше да подплаши плячката. Трябваше да държи лъка наполовина опънат, тъй като и най-малкото движение щеше да накара мармотите да се шмугнат обратно в дупките си с бързината на змии. Ръцете му трепереха от изтощение, а гласчето в главата му непрекъснато повтаряше, че този път трябва да улучи, и го разконцентрираше. След четири дни на мизерни парченца месо и див лук синовете и съпругата на Есугей направо умираха от глад. Хулун бе изгубила енергията си и седеше апатично, докато дъщеря й я буташе с ръчички и ревеше. Единствено бебето се хранеше добре през първите три дни, но после млякото на Хулун започна да свършва и от хлипането й момчетата се чувстваха още по-зле.
Хаджиун и Хазар се бяха покатерили нагоре по дерето, за да разузнаят наоколо и да потърсят някое случайно отделило се от стадото си подивяло животно. Хаджиун си бе направил малък лък и три стрели, като бе обгорил върховете им на огъня. Темуджин му желаеше късмет, но знаеше, че има по-добър шанс да ги спаси, стига сега да улучеше нещо. Почти усети вкуса на горещото месо на мармота, който седна на двайсетина крачки от него. И дете можеше да го улучи, ако стрелата бе оперена. Темуджин обаче беше принуден да чака, а агонията се натрупваше в ръцете му. Не смееше да говори на глас, но мислено зовеше нервните създания и ги придумваше да се отдалечат от убежището си, още няколко крачки към него.
Примигна, за да махне потта от очите си, и мармотът се огледа, усещайки присъствието на хищник. Темуджин видя, че животинката замръзна, и разбра, че след миг тя ще се хвърли с всички сили към дупката. Издиша и пусна стрелата, отвратен от мисълта, че всичко е било напразно.
Улучи мармота във врата. Ударът не беше особено силен, но стрелата остана забита, докато животното трескаво се бореше и се мъчеше да я достигне с лапички. Темуджин хвърли лъка, скочи на крака и се затича към плячката си, преди да е успяла да дойде на себе си и да изчезне под земята. Видя по-светлата козина на корема и лудо ритащите крачета и отчаяно се опита да не пропилее шанса си.
Падна върху мармота и го сграбчи с все сили. Животинката побесня и както беше отслабнал, Темуджин едва не я изпусна. Стрелата падна и по сухата земя закапа кръв. Темуджин усети, че в очите му са избили сълзи на облекчение, щом дръпна врата на животното и го изви. Изправи се задъхан. Мармотът продължаваше да рита и да се мята в краката му, но този път щяха да се нахранят. Изчака замайването му да мине. Усети тежестта на уловеното животно. Беше тлъсто и здраво и тази вечер майка му щеше да получи малко топло месо и кръв. Щеше да стрие сухожилията на паста и да ги закрепи с лепило от риба за лъка си, за да го укрепи. Следващия път щеше да стреля по-отдалеч и по-точно. Опря длани на коленете си и слабо се засмя. Нищожно постижение, но значеше толкова много, че не можеше да повярва.
Зад гърба му се разнесе познат глас.
— Какво улови? — попита Бехтер, като вървеше в тревата към брат си.
Носеше лъка си на рамо и нямаше измъчен и изгладнял вид като останалите. Хаджиун пръв изрази подозрение, че Бехтер не носи своя улов при тях. Приемаше с готовност своята дажба, но за четири дни не беше донесъл нищо при огъня. Темуджин се изправи, смутен от начина, по който погледът на брат му се плъзна към плячката.