Докато приготвяха вечерята си, Толуй изглеждаше в чудесно разположение на духа. Сушеното овнешко беше старо, а сиренето бе леко гранясало и пареше на езика, докато го дъвчеха.
— Какво заповяда ханът да направим, когато ги намерим? — попита Басан.
Толуй погледна по-възрастния мъж и се намръщи, сякаш въпросът го засегна. Обичаше да сплашва другите воини със свирепите си погледи, винаги подкрепени със сила — можеше с един-единствен удар да повали пони. Не отговори. Басан извърна очи и Толуй спечели поредната малка битка.
— Каквото реша аз, Басан — отвърна той, наслаждавайки се на тази идея. — Все пак ханът иска да му заведем по-големите момчета. Ще ги вържа за опашките на конете и ще ги накарам да тичат.
— Може да не са онези, които търсим — напомни Унеген на младия воин. — В края на краищата, тези имат гери и понита.
— Ще видим. Ако са те, ще вземем и конете им — каза Толуй и се усмихна при тази мисъл. Елук не се беше сетил, че може да има и плячка, но не би оспорил правото на Толуй да присвои имуществото на семейството на Есугей. Съдбата им беше решена в деня, в който племето ги бе изоставило. За тях не важаха законите на гостоприемството, те бяха просто скиталци без хан, който да ги защити. Толуй се оригна, прибра ръце в дела и се подготви за сън. Денят беше добър. Един мъж не можеше да иска нещо повече.
Темуджин изтри потта от очите си и върза последната напречна дъска на малката кошара, в която овцете и козите им щяха да раждат. Малобройното стадо изхранваше само няколко гърла и затова се беше увеличило. Преди две години братята бяха отишли при скиталците да разменят вълна и месо за плъст. Бяха спазарили достатъчно за два малки гера и щом ги погледнеше, духът на Темуджин неизменно се повдигаше.
Недалеч Хазар и Хаджиун се упражняваха в стрелба, като използваха мишена, увита в пластове плъст. Темуджин стана, протегна се и се облегна на оградата, мислейки си за първите месеци, когато смъртта и зимата ги следваха на всяка крачка.
Беше им трудно, но обещанието на майка им се изпълни. Те оцеляха. Без Бехтер братята изградиха доверие и сила помежду си, докато работеха непрекъснато заедно. Несгодите ги бяха калили и когато не се грижеха за стадото и не приготвяха стоки за размяна, прекарваха всеки свободен момент в упражняване на уменията си с оръжието.
Докосна ножа на колана си. Държеше го достатъчно остър, за да пробива дебела кожа. В гера си имаше лък, който не отстъпваше по нищо на бащините — прекрасно оръжие с вътрешна дъга от блестящ рог. Опъването на тетивата беше като да поставиш пръстите си на острието на нож и Темуджин месеци наред каляваше ръцете си. Все още не беше убивал човек с него, но знаеше, че ще изпрати стрелата право и безпогрешно, ако се наложи.
От зелената равнина подухна свеж ветрец. Темуджин затвори очи и се наслади на въздуха, който изсушаваше потта му. Чуваше как майка му пее в гера с Темуге на малката Темулун. Усмихна се, забравил за момент как се бяха борили за живота си. Рядко намираше мир, дори и в дребните неща. Те търгуваха с отделни пастири и семействата им и с изненада откриха, че освен големите племена, бродещи из степите, съществува и друго общество. Някои от тези хора бяха прогонени заради престъпления или похот. Други се бяха родили без закрилата на хан. Всички бяха хитри хора и Темуджин си бе имал вземане-даване с тях само колкото да оцелеят. Той беше роден в хански гер и за него те си оставаха безродни мъже и жени, недостойни дори за презрението му. Никак не се радваше, че е един от тях, братята му също. Докато възмъжаваха, неизбежно си спомняха как бе минал животът им. Един-единствен ден бе откраднал тяхното бъдеще и Темуджин изпадаше в отчаяние при мисълта, че едва ще свързва двата края с овцете и козите, докато не стане стар и слаб. Това им беше отнел Елук. Не само законното право на власт, а и племето, голямото семейство, чиито членове се защитаваха един друг и правеха живота по-поносим. Не можеше да прости за тези тежки години.
Чу, че Хаджиун извика доволно, и отвори очи. Стрелата се беше забила точно в центъра на мишената. Изправи се и закрачи към братята си, а погледът му автоматично обходи земята около тях, както бе правил хиляди пъти досега. Никога нямаше да са в безопасност. Живееха с опасението, че всеки момент ще видят Елук да препуска насреща им начело на дузина мрачни воини.
Това лошо предчувствие не ги оставяше нито за миг, макар с времето да се бе притъпило. Темуджин разбра, че е възможно да живеят незабелязани от големите племена, както правеха и другите скитащи семейства. Въпреки това всичко можеше да им бъде отнето от един-единствен отряд, излязъл просто да се позабавлява. Можеха да ги избият като животни и да разкъсат и ограбят герите им.