— Видя ли как стрелях? — попита Хаджиун.
Темуджин поклати глава.
— Гледах другаде, братко, но лъкът ти е чудесен.
Също като онзи в гера му, двойно извитият лък бе сушен цяла година, преди варените ивици от овчи рог да бъдат залепени и наместени. Заради лепилото от риба герът смърдеше седмици наред, но дървото бе станало твърдо като желязо и всички се гордееха с постижението си.
— Опитай — каза Хаджиун и подаде лъка на брат си.
Темуджин отново се усмихна при вида на налетите му рамене. Хаджиун растеше сякаш на подскоци. Синовете на Есугей бяха високи, но Темуджин бе най-висок от всички и достигаше ръста на баща си, когато той е бил на седемнадесет.
Хвана здраво лъка, сложи стрела с костен връх и опъна тетивата със закоравелите си пръсти. Издиша и в мига, когато трябваше да си поеме дъх, пусна стрелата и видя как се забива до тази на Хаджиун.
— Чудесен лък — повтори той, прокарвайки длан по жълтия рог. Изражението му беше сериозно, когато се обърна към тях. Хаджиун, който винаги отгатваше мислите на брат си, реагира пръв.
— Какво има? — попита той.
— Чух от стария Оргуз, че олхунутите са се върнали на север — каза Темуджин, загледан към хоризонта.
Хаджиун веднага го разбра и кимна. Между двамата се бе изградила особена връзка от деня, в който убиха Бехтер. Отначало семейството се бореше просто да преживее първата зима, после следващата. До третата разполагаха с достатъчно плъст за герите, а Темуджин бе разменил един лък и вълна за второ пони освен уморената стара кобила, която бяха отнели от пастирите в първите дни. Пролетта на четвъртата година донесе със себе си безпокойство, което засегна всички и най-вече Темуджин. Имаха оръжия и месо и лагеруваха достатъчно близо до гората, за да могат да се скрият от нападатели, с които не биха могли да се справят. Майка им вече не бе така мършава и макар все още да мечтаеше за Бехтер и за миналото, събуждането на природата я накара да мисли за бъдещето на синовете си.
В мечтите си Темуджин все още виждаше Бьорте, но олхунутите бяха изчезнали от равнината и нямаше начин да ги последва. А дори и да ги беше открил, те щяха да се подиграят на дрипавия скиталец. Нямаше меч, нито средства, за да си го набави, но момчетата яздеха далеч около малкия им лагер, разговаряха с други скиталци и научаваха новините. Олхунутите бяха забелязани през първите дни на пролетта и оттогава Темуджин не го свърташе на едно място.
— Би ли домъкнал Бьорте на това място? — попита Хаджиун, оглеждайки лагера.
Темуджин проследи погледа му и преглътна горчивината при вида на грубите гери и блеещите овце. Когато видя Бьорте за последен път, той обеща да се ожени за нея и да я направи съпруга на хан. Тогава знаеше цената си.
— Сигурно вече е дадена на някой друг — кисело каза Темуджин. — На колко трябва да е? На осемнадесет? Баща й не е човек, който би я оставил толкова дълго без мъж.
Хазар изсумтя:
— Обещали са я на теб. Ако са я омъжили за друг, можеш да го предизвикаш.
Темуджин хвърли поглед към брат си и отново се увери, че той никога не би могъл да поведе вълците. Хазар не притежаваше пламъчето на Хаджиун, не можеше моментално да схваща планове и стратегии. Но Темуджин помнеше нощта, когато бяха убили пастирите. Хазар се беше борил редом с него. В края на краищата, и той имаше нещо от баща си, макар че никога не би могъл да схване тънкостите, които Есугей обожаваше. Ако баща им беше жив, на следващата година Хазар също щеше да бъде отведен при олхунутите. И неговият живот бе съсипан от предателството на Елук.
Темуджин кимна с неохота.
— Ако имах нов дел, можех да ида при тях и да разбера какво се е случило с нея — каза той. — Поне щях да зная със сигурност.
— Всички се нуждаем от жени — весело се съгласи Хазар. — Аз самият усещам порива и не ми се иска да умра, без да съм видял някоя под себе си.
— Е, тогава ще липсваш на козите — обади се Хаджиун.
Хазар се опита да го перне, но брат му ловко избегна удара.
— Може би аз самият трябва да те заведа при олхунутите — рече Темуджин, като измери Хазар с поглед. — Нима сега не съм ханът на това семейство? В края на краищата, ти си един чудесен момък.