Истина беше, макар да бе казано на шега. Хазар бе израснал строен и силен, с тъмна кожа, жилаво тяло и рошава коса, която се спускаше чак до раменете. Вече не си правеха труда да сплитат косите си, а когато се случваше да ги подрежат, това бе само колкото да не им падат на очите и да им пречат да ловуват.
— Десет овце са бременни — каза Темуджин. — Ако задържим агнетата, ще можем да продадем малко кози и два от по-старите овни. Това би ни стигнало за нов дел, а може би и за по-добри юзди. Старият Оргуз се фукаше с едни такива онзи ден. Мисля, че искаше да му предложа сделка.
Хазар се помъчи да скрие интереса си, но от много време номерът със студената воинска физиономия не минаваше между тях. Нямаше нужда да се пазят, както ги бе учил Есугей, и бяха изгубили тренинг. Тъй като бяха съвсем бедни, решенията се вземаха единствено от Темуджин и останалите братя отдавна бяха признали правото му да ги води. Ставаше му по-добре при мисълта, че е хан, пък било то и само на няколко опърпани понита и два гера.
— Ще ида при стареца и ще се пазаря с него — каза Темуджин. — Ще яздим заедно, но не мога да те оставя там, Хазар. Нуждаем се от лъка и ръката ти. Ако имат момиче, което е започнало да кърви, ще говоря с тях да ти го дадат.
Хазар помръкна и Хаджиун съчувствено го потупа по ръката.
— А какво можем да им предложим? Ще разберат, че нямаме нищо.
Темуджин усети, че възбудата му намалява и се изплю на земята.
— Можем да нападнем татарите — внезапно каза Хаджиун. — Ако нахлуем в земите им, ще вземем, каквото намерим.
— И да ги накараме да ни подгонят — раздразнено отвърна Хазар. Не беше видял пламъчетата в очите на Темуджин.
— Смъртта на баща ни още не е отмъстена — каза той. Хаджиун усети настроението му и също стисна юмрук. — Достатъчно силни сме и можем да ударим, преди да са разбрали откъде им идва. Защо не? Олхунутите биха ни посрещнали добре, ако идем при тях с говеда и коне, и никого няма да го е грижа, ако те носят татарско клеймо.
Хвана братята си за раменете и ги стисна.
— Ние тримата можем да си върнем малко от онова, което ни дължат. За всичко, което изгубихме заради тях.
Виждаше, че Хазар и Хаджиун са готови, но внезапно Хаджиун се намръщи.
— Не можем да оставим майка ни сама с малките — каза той.
Темуджин размисли бързо.
— Ще я заведем при стария Оргуз и семейството му. Той има жена и момчета. Ще бъде в безопасност, както навсякъде другаде. Ще му обещая една пета от плячката и той ще се съгласи, сигурен съм.
Докато говореше видя, че Хаджиун гледа към хоризонта. Замръзна, щом забеляза какво бе привлякло вниманието на брат му.
— Конници! — извика Хаджиун към майка им.
Всички се обърнаха, когато тя се появи на вратата на по-близкия гер.
— Колко са? — попита тя, отиде до тях и напрегна очи да види странниците в далечината, но зрението й не беше като това на синовете й.
— Само трима — уверено каза Хаджиун. — Ще бягаме ли?
— Ти се готвеше за това, Темуджин — тихо каза Хулун. — Ти избираш.
Темуджин усети, че всички го гледат, но не откъсна поглед от тъмните точки в степта. Още бе въодушевен от думите, които бе казал на братята си, и му се искаше да се изплюе и да излезе срещу натрапниците. Семейството на Есугей нямаше да бъде сплашено, не и след всичко преживяно. Пое дълбоко дъх и успокои мислите си. Тези мъже можеха да са преден отряд на много по-голяма сила или пък просто трима ездачи, тръгнали да палят, насилват и убиват. Стисна юмруци, но най-сетне взе решение.
— Изчезвайте в гората, по-бързо — яростно каза той. — Вземете лъковете и всичко, което можете да носите. Ако са дошли да крадат, ще ги изкормим, кълна се.
Семейството се раздвижи бързо. Хулун изчезна в гера и се появи с Темулун на ръце и Темуге, който подтичваше край нея. Най-малкият й син бе изгубил тлъстината си през тежките години, но все още гледаше боязливо назад, докато бягаше към дърветата и се препъваше покрай майка си.
Темуджин се присъедини към Хазар и Хаджиун. Тримата взеха лъкове и стрели, метнаха торби на рамо и се затичаха към гората. Чуваха как конниците викат след тях, но знаеха, че са в безопасност. Темуджин преглътна горчилката в гърлото си, навлезе сред дърветата и спря задъхан, за да погледне назад. Които и да бяха, той ги мразеше. Бяха го накарали да бяга, а се беше заклел никога вече да не го прави.