— Ти продължаваш да го почиташ — прошепна Темуджин, трогнат от спомените за баща му. Видя, че лицето на Басан се е успокоило, и разбра, че за днес не бива да продължава.
Толуй се завърна тържествуващ, закачил два мармота на колана си. Приготвиха ги с Басан, като сложиха горещи камъни в тях. Устата на Темуджин се напълни със слюнка, когато полъхът на вятъра донесе до него миризмата на печено месо. Толуй позволи на Басан да хвърли остатъците от едното животинче към Темуджин и той грижливо се зае с тях, тъй като трябваше да бъде силен. Толуй изпитваше удоволствие да дърпа въжето всеки път, когато Темуджин се опитваше да сложи нещо в устата си.
Щом поеха отново, Темуджин се бореше с умората и изгарящата болка в протритите му китки. Не се оплакваше, знаеше, че Толуй ще се радва да види проявата му на слабост. Знаеше, че дружинникът по-скоро ще го убие, отколкото да го остави да избяга, и не виждаше възможност да се изплъзне. Мисълта да види отново Елук събуждаше мъчителен страх в корема му, а когато вечерта наближи, Толуй внезапно спря, вперил поглед в нещо на хоризонта. Темуджин присви очи към залязващото слънце и съвсем се отчая.
Старият Оргуз не бе стигнал далеч. Темуджин разпозна пъстрото му пони и каруцата, натоварена с мизерната покъщнина на семейството. Малкото им стадо кози и овце вървеше напред и вятърът донесе тяхното блеене. Може би Оргуз не бе осъзнал размерите на опасността. Темуджин с болка си помисли, че старецът е останал в района, за да види какво се е случило със семейството, с което се бе сприятелил.
Оргуз не бе глупак. Не приближи към спешените дружинници, макар че всички видяха пребледнялото му лице, когато се обърна към тях. Темуджин мислено му пожела да побегне колкото може по-бързо и по-надалеч.
Не можеше да стори нищо, освен да гледа с омерзено очакване. Толуй подаде въжето на Басан, свали лъка от раменете си, скри го и приготви тетивата. Закрачи бързо към стареца и семейството му. Темуджин не издържа. С рязко движение, което накара Басан да се завърти, той вдигна ръце и яростно замаха на стареца. Отчаяно се мъчеше да му даде знак да избяга.
Оргуз видимо се поколеба на седлото и се загледа към приближаващата го фигура. Видя трескавото ръкомахане на Темуджин, но беше късно. Толуй огъна лъка с крак и опъна тетивата. Оргуз извика предупредително към жената и децата си, но Толуй опъна лъка и пусна стрелата.
Изстрелът не беше труден за мъж, трениран да стреля, докато се носи в галоп. Темуджин изстена, като видя как Оргуз забива пети в кончето. Знаеше, че умореното пони не може да тича достатъчно бързо. Всички проследиха пътя на стрелата. Толуй бе изстрелял втора и тя сякаш увисна в небето над бегълците, които се движеха прекалено бавно.
Стрелата улучи стария Оргуз в гърба, и Темуджин извика, а понито се изправи на задните си крака от страх. Дори от това разстояние видя, че тялото на приятеля му трепна, ръцете му замахаха слабо. Следващата стрела прелетя по същия път и се заби в дървеното седло, но Оргуз се беше свлякъл на земята — безжизнена купчина тъмни дрехи сред зелената равнина. Темуджин трепна, щом чу звука от втората стрела. Миг по-късно я видя да се забива. Толуй изрева победоносно и затича в ловджийски тръс към уплашеното семейство като вълк, нападащ стадо кози.
Жената на Оргуз измъкна стрелата от седлото, освободи понито от каруцата и качи двамата си синове на коня. Сигурно щеше да подгони дребната животинка, но Толуй вече крещеше предупредително. Вдигна лъка си отново и жената се сви, победена.
Темуджин гледаше с отчаяние как Толуй приближава, като слага небрежно нова стрела на тетивата.
— Не! — изкрещя той, но дружинникът явно се забавляваше. Първата стрела се заби в гърдите на жената, следващите уцелиха пищящите деца. Силата на ударите ги изхвърли от седлото и те се стовариха в праха.
— Какво лошо са му сторили, Басан? Кажи ми! — изрева Темуджин.
Изненадан, Басан го погледна с питащи тъмни очи.
— Те не са от нашите хора. Нима трябваше да ги оставим да умрат от глад?
Толуй изрита тялото на едното дете, за да се качи на понито, и Темуджин извърна поглед. Знаеше, че е извършено престъплението, но нямаше думи, с които да го обясни. Нямаше кръвна или брачна връзка със стария Оргуз и семейството му. Те не бяха вълци.
— Убива като страхливец — каза той, като все още търсеше думите. — И пред въоръжени мъже ли се изправя с такова удоволствие?
Басан се намръщи и Темуджин разбра, че е улучил целта. Наистина, семейството на стария Оргуз нямаше да преживее зимата. Знаеше, че Есугей би постъпил по същия начин, но щеше да го направи със съжаление и със съзнанието, че в тази сурова страна това е един вид милост. Усмихна се презрително, докато дружинникът яздеше обратно към тях. Толуй беше жалък човек въпреки мощното си телосложение и огромната си сила. Беше отнел живот, за да удовлетвори собственото си безсилие, и сега сияеше. Темуджин го мразеше, но се закле да отмъсти мълчаливо и не каза нищо повече на Басан.