Толуй и Басан се редуваха да яздят пъстрата кобила, а Темуджин се олюляваше и падаше зад тях. Телата бяха оставени на мършоядите, след като Толуй прибра стрелите си. Дружинникът разпердушини малката каруца, но в нея нямаше нищо друго освен сушено месо и парцаливи дрехи. Скиталци като Оргуз не притежаваха скрити съкровища. Толуй преряза гърлото на едно козле, изпи кръвта му с неприкрита радост, завърза трупа зад седлото и подкара стадото с тях. Вече разполагаха с достатъчно прясно месо, за да стигнат до герите на вълците.
Темуджин погледна безжизнените бледи лица на Оргуз и семейството му, докато минаваше покрай тях. Те го посрещаха с добре дошъл и го гощаваха със солен чай и месо, когато беше гладен. Чувстваше се зашеметен и слаб от вълненията през деня. Телата останаха назад и в един момент на откровение той осъзна, че те бяха неговото племе, неговият род. Не по силата на кръвта, а по силата на приятелството и на оцеляването в трудни моменти. Щеше да отмъсти за тях като за свои хора.
Хулун хвана Темуге за раменете и го разтресе. Беше пораснал като пролетна трева през годините. Вече нямаше и следа от някогашната му дебелина. И въпреки това не притежаваше силата на вълка. Помагаше на братята си в работата, но само когато му кажеха. Предпочиташе да се размотава, да плува по цял ден в потока или да се катери по хълмовете, за да се любува на гледката. Хулун можеше да се справи с мързела му с една по-жилава пръчка в ръка. Обаче Темуге беше нещастен и все още мечтаеше да се прибере у дома при вълците и всичко, което бяха изгубили. Имаше нужда да бъде сам и ако това не му се удаваше, ставаше все по-нервен и мрачен. На Хулун й писваше и тя го изпращаше навън с надежда, че чистият въздух ще раздуха мислите му като паяжини.
Вечерта настъпваше, Темуге плачеше тихо в малкия гер и Хулун изгуби търпение.
— Какво ще правим сега? — изхлипа той и избърса блестящия сопол, широк почти колкото носа му.
Хулун потисна раздразнението си и приглади косите му с ръце. Той беше мекушав, но не повече, отколкото беше предусетил Есугей. Тя наистина го беше разглезила.
— Всичко ще бъде наред, Темуге. Не могат да хванат брат ти толкова лесно.
Опитваше се да звучи весело, но вече започваше да се замисля за бъдещето. Темуге можеше да си позволи да плаче, но Хулун трябваше да планира и да бъде умна или щеше да ги изгуби всичките. Другите й синове бяха зашеметени от свирепия удар. Благодарение на Темуджин бяха започнали да се надяват. Загубата му връщаше пълното отчаяние от първите им дни. Тъмното дере между хълмовете възвърна лошите спомени и притисна духовете им като тежък камък.
Едно пони отвън тихо изцвили. Тя го чу, докато вземаше решения, които щяха да изтръгнат сърцето й от гърдите. Накрая, докато Темуге подсмърчаше в ъгъла и гледаше към нищото, Хулун се обърна към всички.
— Ако Темуджин не се върне до утре вечерта, ще трябва да напуснем това място. — Привлече вниманието на всички, дори на малката Темулун, която престана да си играе с оцветените кости и се ококори към майка си. — Нямаме друг избор, щом вълците се връщат при Червения хълм. Елук ще разузнае района и ще намери скривалището ни. И тогава с нас ще бъде свършено.
Отговори й Хаджиун. Подбираше внимателно думите си.
— Ако тръгнем, Темуджин няма да може да ни намери, но ти знаеш това. Мога да остана и да го изчакам, ако вземете понитата. Просто ми кажете в коя посока тръгвате и ще ви последваме, когато той се появи.
— А ако не се появи? — обади се Хазар.
Хаджиун се намръщи.
— Ще чакам, докато мога. Ако вълците се върнат и започнат да претърсват дерето, ще се скрия или ще тръгна към вас през нощта. Но ако го изоставим, той ще умре. Няма да го намерим отново.
Хулун потупа Хаджиун по рамото и се усмихна, като се мъчеше да потисне отчаянието си. Въпреки това очите й заблестяха от сълзи.
— Ти си добър брат и прекрасен син — каза тя. — Баща ти би се гордял с теб.
Наведе се напрегнато. — Но недей да рискуваш живота си, ако го видиш заловен, разбра ли? Темуджин се роди с кръв в ръката си. Може би това е участта му. — Лицето й посърна. — Не мога да изгубя всичките си синове един по един.