Споменът за Бехтер я накара да избухне в плач. Всички се стъписаха. Хаджиун протегна ръка и я прегърна през раменете. В ъгъла Темуге отново захлипа тихо.
17.
Елук седеше на трон от дърво и полирана кожа в своя гер, два пъти по-голям от другите в лагера. Есугей бе презирал символите на властта, но Елук се чувстваше по-спокоен, когато се издигаше над дружинниците си. Нека не забравят кой е ханът! Заслуша се в пукането на горящите факли и далечните гласове на племето. Отново беше пиян, видя ръката си размазана, когато я прокара пред лицето си. Замисли се дали да не извика за още айраг и да потъне в мъртвешки сън, но вместо това остана в мрачно мълчание, загледан в пода. Дружинниците му знаеха, че не бива да се мъчат да повдигнат духа на хана си, когато се е умислил.
Орелът му стоеше на дървена стойка вдясно от него. Мрачната закачулена птица можеше да стои неподвижно като статуя безкрайно дълго, после внезапно да трепне при някой звук и да завърти глава. Червените нюанси в перата й проблясваха на светлината на факлите. Елук се гордееше със силата й. Беше я виждал да напада козле и да отлита, грабнала отпуснатото му тяло. Разбира се, той не й беше позволявал повече от едно парче месо за награда, но се радваше на нейната сила. Той дари орела на Есугей на друго семейство, което му беше благодарно за щедрия дар. Копнееше да покаже птиците на Темуджин и на Бехтер и почти му се искаше да са живи само за да се наслади още веднъж гнева им.
Спомни си деня, когато самият Есугей му даде Червената птица. Сълзите бликнаха от очите против волята му, Елук наруга на глас и прокле айрага, който му бе докарал тази меланхолия. Тогава беше по-млад, а за младите всичко е по-добро, по-чисто и по-красиво, отколкото за онези, които се оставят да дебелеят и се напиват всяка вечер. Но той още бе силен, знаеше това. Достатъчно силен, за да смаже всеки, който се осмели да го предизвика.
Огледа се замаяно за Толуй, забравил за момент, че още не се е върнал. Вълците се движеха бавно на север, откакто Толуй бе заминал с Басан и Унеген. Не би било трудно да се разбере дали децата на Есугей са още живи. Елук се сети за първата си зима като хан и потръпна. Тя беше свирепа, въпреки че пътуваха на юг. За останалите тук зимата несъмнено е била още по-жестока. Той беше почти сигурен, че Хулун и децата й не са изкарали дълго. Въпреки това не намираше покой. Какво беше забавило толкова Толуй и другите двама мъже? Младият борец беше полезен, когато се намираше наблизо. Верността му беше неоспорима, за разлика от тази на някои от по-старите. Знаеше, че някои от тях още отричаха правото му да води племето. Глупаци, отказваха да приемат новия ред. Беше се погрижил да ги държи под око. Някой ден те щяха да излязат от герите си и да бъдат посрещнати от мъже като Толуй. Той щеше да вземе главите им лично, както подобава на един хан. Никога не забравяше, че бе спечелил племето със сила — и само със сила можеше да го задържи. Вероломството щеше да се засилва, докато някой не намери смелост да го предизвика. Нима дълбоко в себе си не знаеше, че бе усетил семето му много преди да бъде убит Есугей?
Роговете изсвириха предупредително, Елук се изправи на крака и взе меча, подпрян на облегалката на трона. Червената птица нададе крясък, но той не й обърна внимание, разтърси глава, за да я проясни, и излезе навън на студения въздух. Вече усещаше прилива на кръв и радостно вълнение. Надяваше се да са нападатели или Толуй да се връща с децата на стария хан. И едното, и другото щеше да окървави меча му, а той спеше най-сладко след като е убил човек.
Доведоха коня му и той се качи внимателно на седлото. Усещаше айрага, но той му даваше сила. Обърна замъглените си очи към дружинниците, заби пети в жребеца и препусна да посрещне заплахата.
Изкрещя в студения вятър, докато конниците се събираха около него в съвършен строй. Бяха вълци и всички трябваше да се страхуват от тях. Чувстваше се по-жив, когато забравяше предателството и вероломството и се изправеше срещу един-единствен враг. За това жадуваше, не за дребните крамоли на родовете. Какво го беше грижа за тях? Мечът и лъкът му бяха готови да ги защитят и това бе всичко, което им дължеше. Така те можеха да растат и да се множат, както правят козите, когато се грижиш за тях. Нищо друго нямаше значение, когато конниците летяха в степта след него.