Носейки се в галоп, Елук свали меча над ушите на жребеца си и извика „Чу!“, за да го накара да препусне още по-бързо. Айрагът гореше в него. Искаше му се насреща им да има вражеска дружина, да изпита смелостта си в битка и отново да усети опиянението от близката смърт. Вместо това забеляза две самотни фигури в равнината, яхнали тъмнокафяви понита. Бяха натоварени прекалено тежко, за да представляват заплаха. Разочарованието беше горчиво, но той го потисна и си наложи да надене студена физиономия. Вълците можеха да отнемат всичко на двамата мъже без живота им, освен ако онези не предпочетат да се бият. Надяваше се, че ще го сторят. Приближи и хората му заеха позиция.
Спеши се с пиянска предпазливост и тръгна към непознатите. За своя изненада забеляза, че и двамата са въоръжени, макар да не бяха такива глупаци, че да извадят мечовете си. Рядко можеха да се видят дълги остриета в ръцете на скиталци. Умението да се лее и кове стомана се ценеше високо от племената и добрият меч беше ценна придобивка. Въпреки това, двамата не изглеждаха особено богати. Възможно беше навремето дрехите им да са били хубави, но сега бяха покрити със стар прахоляк и мръсотия. Елук беше заинтригуван въпреки замайването от черния айраг.
Двамата мъже бяха заобиколени от воини на коне, но не склониха глави. Елук се намръщи, учуден от тяхната самоувереност. Преди да заговори, по-възрастният от двамата забеляза вълка върху бронята на Елук. Измърмори нещо на спътника си и двамата видимо се отпуснаха.
— Името ми е Арслан, а това е синът ми Джелме — каза ясно той. — Имаме обет към вълците и най-сетне ви намерихме.
Когато Елук не отговори, мъжът огледа дружинниците и пак се обърна към него.
— Къде е онзи, когото наричат Есугей? Аз спазих клетвата си. Намерих ви най-сетне.
Елук гледаше кръвнишки странниците, които се разположиха в топлия му гер. Двама от дружинниците стояха отвън на студа, готови да влязат при всеки негов знак. Вътре единствено Елук носеше оръжие. Въпреки това беше напрегнат в тяхно присъствие, макар че не можеше да определи причината за това. Може би защото те изобщо не се бояха от него. Арслан не показа никаква изненада или страхопочитание при вида на великолепния гер на Елук. Беше предал меча си, без изобщо да се поколебае. Когато погледът му се спря върху оръжията по стените, Елук бе почти уверен, че на лицето му се изписа леко презрение, но то изчезна толкова бързо, колкото се бе появило. Единствено Червената птица задържа вниманието му и Елук се раздразни, когато Арслан издаде цъкащ звук с гърло и прокара ръка по златисточервените пера на гърдите й. Птицата не реагира и Елук усети как гневът му се засилва.
— Есугей бе убит от татарите преди почти пет години — каза той, когато се настаниха да пият чай. — Кои сте вие и защо идвате сега при нас?
По-младият мъж отвори уста, но Арслан го докосна леко по ръката да замълчи.
— Щяхме да дойдем по-рано, ако бяхте останали на север. Двамата със сина ми яздихме повече от хиляда дни, за да те намерим и да изпълним клетвата, която положих пред баща ти.
— Той не ми е баща — озъби се Елук. — Аз бях първият му дружинник.
Двамата се спогледаха.
— Значи не е било слух, че си изоставил синовете и жената на Есугей в равнината? — тихо попита Арслан.
Елук откри, че заема отбранителна позиция под спокойния му изучаващ поглед.
— Аз съм хан на вълците — отвърна той. — Водя ги вече четири години и те са по-силни от всякога. Ако имаш обет към вълците, значи имаш обет към мен.
Арслан и синът му отново се спогледаха и Елук се ядоса още повече.
— Гледай към мен, когато ти говоря — заповяда той.
Арслан се подчини и се обърна към мъжа на трона от дърво и кожа, без да каже нито дума.
— Откъде сте се сдобили с дългите остриета, които носите? — попита Елук.
— Аз ги правя, господарю — тихо каза Арслан. — Навремето бях оръжейник на найманите.
— Значи си бил прогонен? — незабавно попита Елук. Искаше му се да не беше пил толкова много преди да се появят. Мислите му бяха мудни, а усещаше заплаха от по-възрастния мъж въпреки спокойния му говор. Движенията му бяха пестеливи, подсказваха твърдост. Може наистина да е бил ковач, но беше и воин. Синът му бе строен като въже, но Елук долови, че не е опасен, и го изключи от мислите си.
— Напуснах хана, след като отне жена ми — отвърна Арслан.
Елук си спомнил историята, която бе чул преди години.
— Чувал съм за това — започна той и напрегна паметта си. — Значи ти си онзи, който предизвикал хана на найманите? Клетвопрестъпникът?