— Ще прати стражи с нас — каза Джелме.
Арслан тихо се изсмя.
— Да прати. Още не съм срещал мъж, когото да не мога да убия. Ще се махнем оттук преди края на лятото, а ковачницата, която ще им оставя, няма да става за нищо друго освен за претопяване на старо желязо.
Джелме въздъхна. Отдавна не беше влизал в гер и част от него никак не се радваше на мисълта за още тежки нощи и сурови зими.
— Тук има доста хубави жени — каза той.
Бащата трепна, когато улови копнежа в гласа на сина си. Не отговори веднага.
— Не се бях замислял за това, синко. Глупаво е от моя страна. Аз няма да се оженя повторно, но ако ти пожелаеш да намериш мястото си сред тези хора, ще остана с теб. Не мога да те влача със себе си до края на живота си.
Джелме се пресегна в тъмното и намери ръката на баща си.
— Много добре знаеш, че ще бъда с теб, където и да отидеш. Клетвата ти ме обвързва толкова, колкото и теб.
Арслан изсумтя.
— Клетва към мъртвец не обвързва никого. Ако Есугей беше жив или децата му бяха оцелели, щях да ида при тях с чисто сърце. Както стоят нещата, за нас има живот или тук, или в равнината, при истинските вълци. Не ми отговаряй сега. Наспи се и ще говорим отново сутринта.
Елук се събуди по изгрев-слънце. Главата му туптеше от болка, целият бе плувнал във воняща пот. Когато Арслан и Джелме се оттеглиха в гера си, той поиска още айраг и затова спа малко, колкото звездите да се преместят на една длан разстояние. Чувстваше се отвратително, а щом излезе от гера и огледа лагера, с изненада откри, че Арслан и синът му вече са станали. Упражняваха се с извадени мечове. Движеха се в нещо като танц, доколкото можеха да преценят сънените му очи.
Неколцина дружинници се бяха събрали около тях. Някои се смееха и пускаха груби забележки. Двамата мъже не им обръщаха внимание. Но за онези, които имаха очи да забележат, балансът и ловкостта им разкриваха неимоверно големи умения. Арслан беше гол до кръста, кожата му бе покрита с белези. Белите следи от стари разрези по ръцете и възлите от изгаряния и върхове на стрели по раменете и гръдния кош впечатлиха дори Елук. Арслан бе участвал в битки и когато се завъртя във въздуха, Елук не видя почти никакви рани на по-светлата кожа на гърба му. Двамата бяха истински воини, призна неохотно той. Арслан блестеше от пот, но не се беше задъхал. Елук го гледаше кръвнишки и се мъчеше да си спомни разговора им от предишната вечер. Забеляза, че дружинниците са се умълчали, и изсумтя, докато бащата и синът приключваха с упражнението си. Нямаше им доверие. Докато стоеше и се чешеше, двама дружинници завързаха разговор с Арслан. Задаваха му въпроси за упражненията. Елук се запита дали новодошлите не са шпиони или дори убийци. По-възрастният определено имаше вид на убиец. Елук знаеше, че трябва да го подчини, преди авторитетът му да бъде поставен под въпрос в собствения му лагер.
Въпреки опасенията появата им беше същинска благословия от бащата-небе — точно когато замисляше война с олхунутите. Вълците се умножаваха и той чувстваше как пролетта се надига в червата и кръвта му и го призовава на война. Трябваха му мечове за всеки млад воин и Арслан беше човекът, който щеше да ги изработи. Сегашният им оръжейник беше един стар пияница и единствено ценното му умение го спасяваше да не бъде оставен на снега през зимата. Елук се усмихна при мисълта, че Арслан ще прави ризници и мечове за вълците и така ще увеличи силата им.
Мечтите му винаги бяха свързани със смърт. Най-старата жена в племето бе хвърлила кости в гера му и бе предсказала голямо кръвопролитие под знамената му. Арслан беше посланик на духовете, както се казваше в преданията. Елук се протегна и усети силата си, докато костите му пукаха и мускулите му приятно се стягаха. Амбицията му се бе събудила след смъртта на Есугей. Не можеше да каже докъде щеше да го отведе.
Четири дни след пристигането на Арслан и сина му Толуй и Басан се върнаха при герите на вълците, влачейки след себе си някаква измъчена фигура. Елук излезе насреща им с останалите и изкрещя дрезгаво, когато видя хората си да се връщат с жив пленник. Надяваше се да е Бехтер, но се почувства още по-добре, когато видя Темуджин да го гледа през подутите си очи.
Пътуването беше тежко, но Темуджин остана колкото се може по-изправен, докато Елук слезе от коня. Ужасяваше се от този момент, откакто го бяха хванали, а сега, когато той беше настъпил, изтощението и болката го бяха направили безчувствен.