— Ще ми бъде ли оказано гостоприемство? — каза той.
Елук изсумтя, удари го с опакото на дланта си през лицето и го събори на земята.
— Добре дошъл у дома, Темуджин — каза той, показвайки силните си бели зъби. — Дълго време чаках да те видя по корем на земята.
Докато говореше, вдигна крак и притисна Темуджин с лице в праха. Малко по малко увеличаваше натиска и блясъкът в очите му накара воините да се умълчат.
Басан наруши тишината:
— Господарю, Унеген е мъртъв. Останалите избягаха.
Елук като че ли се върна от някакъв далечен свят и вдигна крак от мълчаливата фигура.
— Всички ли са оцелели? — изненадано попита той.
Басан поклати глава.
— Бехтер е мъртъв. Доколкото разбрах, останалите са живи. Намерихме лагера им и го изгорихме.
Елук не го беше грижа, че Унеген е загинал. Знаеше, че никой от старите вълци не можеше да го възприеме като хан. С годините бе започнал бавно да ги подменя с по-млади мъже, жадни за кръв и завоевания.
— Добре се справи — обърна се Елук към Толуй и видя как гърдите му се изпъчиха гордо. — Избери си някой от моите коне, вземи и дванадесет мяха айраг. Напий се. Спечели си похвалата на хана.
Доволният Толуй се поклони до земята.
— Оказваш ми голяма чест, господарю — каза той и изгледа Темуджин. — Ще се радвам да го видя унизен.
— Много добре, Толуй. Ще го видиш. Духовете се нуждаят от кръв, за да утолят глада си. Той ще бъде онова петно на земята, което ще ни прати към победа и величие. При нас дойде оръжейник. Ще принесем в жертва син на хан. Бащата-небе ще ни дари прекрасни жени и ще постави в краката ни хиляда племена. Усещам го с кръвта си.
Темуджин се помъчи да се изправи. Изтерзаното му тяло го болеше от пътуването, китките му сякаш горяха. Той се изплю на земята и докато се оглеждаше, си помисли за баща си.
— В едно овче лайно има повече чест, отколкото в теб — бавно каза той на Елук. Опита се да не трепне, когато един дружинник приближи и го просна в безсъзнание с дръжката на меча си. Нужни бяха три удара, за да падне с отворени очи в праха.
Дойде на себе си, когато някой плисна в лицето му топла вода. Задави се и опита да се изправи на крака. Извика от болка, когато откри, че единият от пръстите му е счупен, а дясното му око е подуто и покрито със засъхнала кръв. Надяваше се, че не са го ослепили, но сякаш вече не го беше грижа. Беше тъмно, не можеше да разбере къде се намира. Над главата си видя решетки на фона на далечните звезди и потрепери. Намираше се в замръзнала яма. Дървената решетка беше прекалено високо, за да може да скочи. Докосна стената със здравата си ръка и откри, че земята е хлъзгава от влагата. Краката му бяха потопени във вода, а отгоре се чуваха ниски смехове.
За негов ужас тихото сумтене бе последвано от струя воняща течност. Дружинниците пикаеха в дупката и се смееха.
Покри глава с ръцете си и опита да се пребори с черното отчаяние. Животът му можеше да свърши в тази противна дупка — може би след като счупят ръцете и краката му с камъни. Нямаше справедливост на този свят. Това му стана известно още след смъртта на баща му. Духовете нямаха влияние върху живота на хората след тяхното раждане. Човек или издържа всичко, което му стоварва светът, или бива смазан.
Мъжете сложиха тежък камък върху дървената решетка. Отидоха си и Темуджин опита да се моли. За негова изненада това му даде сила. Остана да клечи край замръзналата кална стена до зазоряване, като през цялото време се унасяше в дрямка и се будеше отново. В червата му нямаше нищо. Имаше чувството, че винаги е бил гладен и наранен. А някога, преди години, той беше щастлив и яздеше към червения хълм с братята си. Задържа тази мисъл като светлина в мрака, но тя не можеше да го крепи завинаги.
Преди зазоряване чу приближаващи стъпки, над решетката се появи тъмна фигура и закри повечето звезди. Темуджин трепна, очакваше съдържанието на поредния изпразнен мехур, но вместо това фигурата го заговори:
— Кой си ти?
Темуджин не погледна нагоре, но усети как гордостта му пламва отново.
— Аз съм най-големият оцелял син на Есугей, който бе хан на вълците — отвърна той.
За миг видя проблясъци светлина, сякаш отново щеше да изгуби съзнание. Спомни си думите на баща си и ги повтори дръзко.