— Аз съм земята и костите на хълмовете — каза той яростно. — Аз съм зимата. Когато умра, ще идвам за теб в най-студените нощи.
Погледна предизвикателно нагоре, твърдо решен да не издава отчаянието си. Сянката не помръдна, след малко промърмори няколко думи и изчезна, пускайки светлината на звездите отново в ямата.
Темуджин обгърна колене и зачака утрото.
— Кой си ти, че ми казваш да не се отчайвам? — промърмори той.
18.
Темуджин гледаше как слънцето минава над главата му. Огънят му бе затулен от тежък облак и оранжевият диск не го заслепяваше. Слабата топлина беше добре дошла след поредната ледена нощ. Когато дойде на себе си, първата му работа бе да освободи краката си от леда и калта. После заудря крайниците си, докато кръвта отново не се раздвижи в тях. Използваше за нужник единия край на малката яма и на третия ден въздухът долу беше вече зловонен. През решетката влизаха мухи и той убиваше времето си, като ги ловеше и ги държеше живи колкото се може по-дълго.
Бяха му подхвърлили овнешко месо и хляб и се смяха на опитите му да улови храната преди да падне в калта. Изяде едно парче и стомахът му се сви болезнено, но не искаше да умре от глад, затова просто сви рамене и се насили да преглътне залъка. Всеки ден отбелязваше с малки камъчета движещите се сенки; правеше всичко възможно, само и само да забрави за времето и за собственото си нещастие.
Не разбираше защо Елук го остави в ямата, вместо бързо да му види сметката. В самотните си часове, Темуджин си представяше как Елук се пречупва от срам, как открива, че е неспособен да нарани син на Есугей. Как го е застигнало проклятие или обезобразяваща болест. Приятно му беше да си фантазира, но в действителност Елук може би просто беше излязъл на лов или кроеше някакви жестоки планове. Темуджин отдавна беше разбрал, че истинският свят далеч не е толкова приятен, колкото въображаемия.
Махнаха камъка, решетката бе вдигната и той изпита облекчение, че най-сетне моментът на смъртта е дошъл. Вдигна ръце и се остави да го извлекат навън. Беше чул гласовете на събиращото се множество и предположи, че предстои нещо особено. Един от мъжете, които го измъкваха, хвана счупения му пръст и Темуджин се задъха от болка, когато костта изхрущя.
Пуснаха го и той се свлече на колене. Виждаше много лица около себе си и когато зрението му се проясни, започна да ги разпознава. Някои му се подиграваха, най-малките деца го замеряха с камъни. Други изглеждаха разтревожени и напрежението слагаше безизразни маски на лицата им.
Приготви се за смъртта, за края на всичко. Годините след изоставянето им бяха дар въпреки несгодите. Беше познал радост и мъка и се закле да умре с достойнство. Баща му и кръвта му го изискваха, каквото и да му струваше това.
Елук седеше в тежкия си стол, изнесен навън специално за случая. Темуджин му хвърли един поглед и се извърна, предпочитайки да гледа лицата на хората. Въпреки всичко преживяно изпитваше странно успокоение, че ги вижда отново. Без да обръща внимание на Елук, кимна и се усмихна на някои, които беше познавал добре. Те не посмяха да му отвърнат, но той забеляза, че погледите им омекват.
— Искаше ми се да го изправя тук с чест, както подобава — внезапно изрева Елук към тълпата. Наведе голямата си глава и я поклати сериозно. — Но открих, че живее като животно, без човешки обноски. Ала дори и плъхът може да хапе и когато този безроден скиталец уби моя дружинник, заповядах да бъде довлечен тук, за да му въздадем справедливост. Ще му я дадем ли? Ще му покажем ли, че вълците не са се размекнали?
Темуджин наблюдаваше родовете, докато дружинниците на Елук надаваха радостни безмозъчни крясъци. Някои от хората викаха в знак на съгласие, но повечето стояха мълчаливи и гледаха мръсния млад мъж, който се взираше в тях с жълтите си очи. Темуджин бавно се изправи на крака. Вонеше от собствените си нечистотии и бе покрит с ухапвания от мухи и натъртвания, но стоеше изправен и чакаше острието.
Елук извади меча с вълча глава върху костената дръжка.
— Духовете са изоставили това семейство, вълци мои. Вижте го сами и се убедете. Къде е късметът на Есугей?
Беше грешка да споменава името на стария хан. Много глави се склониха автоматично, когато го чуха, и Елук пламна от ярост. Изведнъж главата на Темуджин му се стори недостатъчна и той прибра меча.
— Завържете го за пони — каза той. — Влачете го по земята и после го хвърлете в ямата. Може би ще го убия утре.