След първите няколко дни откри, че да говори сам на себе си, докато оглежда далечните хълмове, му действа утешително. Просто имаше нужда да чуе нечий глас. Беше избрал поста си за наблюдение високо в дерето, недалеч от мястото, на което двамата с Темуджин бяха убили Бехтер. Още потреперваше, когато всяка сутрин минаваше оттам на път към наблюдателния пост. Казваше си, че духът на брат им не е вече тук, но познанията му в тази област бяха мъгляви. Хаджиун помнеше, че Чагатай му беше обяснявал нещо за душите. Едната яздеше ветровете високо горе; но нямаше ли и друга, която оставаше свързана със земята? Той минаваше спокойно оттам под лъчите на утринното слънце, но се връщаше по тъмно и лесно можеше да си представи, че Бехтер стои в сянката на дърветата, бял и смъртоносен. Потрепери при тази мисъл. Спомените му за Бехтер като че ли бяха замръзнали в онзи единствен момент, когато заби стрелата в гърба му. Станалото преди това бе мъгла, някакъв друг живот. Спомняше си ужаса, че Бехтер ще успее някак да измъкне стрелата и ще се обърне бесен към него. Светът се промени, когато големият му брат падна върху мокрите листа и Хаджиун се питаше дали сега не си плаща за онзи ден. Темуджин бе казал, че духовете ти дават съобразителност и сила, колкото да живееш, а после не проявяват интерес към теб. Но част от Хаджиун се боеше, че за всяка жестока постъпка трябва да се плати някаква цена. Вярно, тогава беше дете, но можеше и да откаже да последва Темуджин.
Засмя се тихо при тази идея. Никой от братята не можеше да откаже на Темуджин. У него имаше много повече от характера на баща му, отколкото си мислеше преди. Това ставаше все по-очевидно, особено след като Хаджиун видя как Темуджин се пазари и търгува със скиталци като стария Оргуз и жена му. Въпреки възрастта му всички го вземаха на сериозно и ако паднеше убит, Хаджиун щеше да го почете, като се опита да върви по същия път. Щеше да открие майка си и да й построи сигурно убежище на някое място с чиста вода и добро пасище. Може би дори щяха да намерят някое малко племе, склонно да приеме още едно семейство. Хулун можеше да се омъжи и отново щяха да заживеят на топло и сигурно.
Това беше мечта и той го знаеше, но прекарваше часове наред, въобразявайки си нещо, което доста приличаше на детството му сред герите на вълците и конните надпреварвания под блестящото слънце. По онова време не мислеше всеки ден за бъдещето. Сега му липсваха сигурността на миналия живот, установените правила и отъпканите пътеки под краката. Всичко това му липсваше на този висок хълм, брулен от вятъра, и Хаджиун отново усети горчива мъка по Темуджин. Раната на бедрото му продължаваше да го тормози. Хулун я беше зашила и Хаджиун разсеяно почеса шевовете, докато седеше и се вслушваше във вятъра.
Сигурен беше, че брат му не бе успял да избяга от преследвачите си. Спомняше си Толуй като злобен побойник, който обичаше да щипе и да се подиграва, когато възрастните не гледаха. При мисълта, че Темуджин е попаднал в ръцете му, Хаджиун сви юмруци в ръкавите на дела. На семейството на Есугей бе отреден тежък живот, но никой не можеше да каже, че не са се борили. Имаше моменти като този преди да се появи Толуй, в които наистина бяха започнали да се надяват на нормален живот. Сега всичко им беше отнето. Хаджиун чакаше, но вече не вярваше, че ще види Темуджин да се връща в дерето. Ако бащата-небе бе справедлив, щеше да накаже Елук и дружинниците му, но това също беше само мечта. На света нямаше справедливост, най-често преуспяваха злите хора. Уви дела около себе си, опита се да не изпада в отчаяние, но имаше моменти, в които мразеше диво като Темуджин. Ще има справедливост. Ще има отмъщение.
Привърши последното парченце месо и затършува в торбата за някой случайно останал залък. Бе уморен и изтръпнал от дългото седене. Студът, който изпитваше, не се дължеше само на вятъра. Някъде на запад Хулун сигурно беше в беда, а него го нямаше да я защити или да умре за нея. Дните се изнизваха един след друг и само инатът го задържаше на поста му.
Темуджин видя двама души на върха на високия хълм в далечината. Сърцето му трепна при мисълта, че това са Арслан и синът му, но за всеки случай опъна лъка си. Ако бяха нападатели, щеше да опече сърцата им на бавен огън. Раните нямаше да му попречат да използва лъка на Басан. Не бе в настроение да си играе игрички след всичко, което беше понесъл.
Раните го измъчваха, но той бе яздил пет дни от залез до залез, както беше заръчал и на Арслан. Дерето сред хълмовете беше много далеч от това пустинно място, но пък докато стигнеха дотам, щеше да разбере може ли да се довери на мъжете, които бяха напуснали Елук. Новият хан на вълците не беше достатъчно коварен, за да планира няколко стъпки напред, както би сторил Есугей. Темуджин заслони очи с ръка и видя, че двамата слизат по стръмния склон, наведени назад в седлата, за да пазят равновесие. Изсумтя, щом те скочиха от животните и продължиха към него пеша с вдигнати ръце. Посланието беше ясно и Темуджин вдигна лъка си в отговор. Това можеше да бъде единствено Арслан.