Пое в тръс към него, но продължаваше да държи лъка си в готовност. Арслан го беше спасил от ямата, но щеше да мине много време, преди Темуджин отново да се довери на някого. Спря и го изчака да измине последните няколко стъпки. Крачеше също като Есугей със сигурна походка в пролетната трева. Споменът събуди внезапна болка, но тя така и не стигна лицето на Темуджин.
— Знаех си, че ще им избягаш — каза Арслан и се усмихна спокойно. — Не те очаквах толкова скоро, но виждам, че си се сдобил с чудесна кобила.
— Подарък ми е от един мъж, който помни баща ми — сковано отвърна Темуджин. — Но я ми кажи, какво смяташ, че ще се случи тук?
Арслан примигна и се засмя.
— Мисля, че ще махнем на сина ми да дойде при нас, а после ще седнем и ще поделим храната си. Лагерът е наш, ти си гост и следователно получаваш правото на неприкосновеност.
Темуджин прочисти гърлото си. Беше неимоверно задължен на този човек и това го караше да се чувства неудобно.
— Защо ми помогна? — попита той.
Арслан вдигна поглед и забеляза избледнелите синини и скованата стойка на младежа върху седлото. Есугей би се гордял с такъв син, помисли си той.
— Положих клетва за вярност пред баща ти, Темуджин. Ти си неговият най-голям оцелял син.
Очите на Темуджин проблеснаха, когато се сети за Бехтер. Дали този мъж би се притекъл на помощ на по-големия му брат? Можеше само да се диви на обратите на съдбата.
— Но ти не ме познаваш — каза той.
Арслан замръзна на мястото си.
— Не те познавам. Помислих си дали да не остана настрана, докато гниеше в онази яма, но не съм такъв човек. Дори и да не познавах баща ти, пак щях да те измъкна оттам.
Темуджин се изчерви.
— Аз… съм ти много благодарен — каза той и извърна поглед към хълмовете.
— Няма да говорим за това — каза Арслан. — То е минало. Засега ще кажа едно — ти не ме познаваш, но ще научиш, че думата ми е желязо.
Темуджин го изгледа в очите, търсейки скрита подигравка. Но откри единствено сурово самообладание.
— Да, баща ти така казваше — продължи Арслан. — Това ме привлече към него, повярвах му. Ако ти си дори половината от онова, което бе той, синът ми и аз ще положим клетва пред теб и ще ти посветим живота си.
Темуджин усети спокойната сила на този мъж. Арслан не беше въоръжен, но докато разговаряха, кобилата бе отстъпила на три крачки от него. И тя като ездача си надуши стаения хищник. Запита се дали Арслан не се заблуждава, че Темуджин разполага с воини, които го очакват да се върне. Дали щеше да му остане верен, щом открие, че го чакат само неколцина мърляви братя, които се криеха по хълмовете. Изкушението да го подведе беше голямо, но Темуджин го потисна. Не можеше да лъже човека, който беше спасил живота му.
— Нямам племе и богатство, нямам нищо друго освен семейството си — каза той. — Не мога да предложа нищо нито на теб, нито на сина ти. Ако избереш да си тръгнеш, ще се върна сам при тях и ще продължавам да те благославям за помощта ти.
— Каза, че ти си земята и костите на хълмовете — тихо отвърна Арслан. — Говореше с думите на баща си. Ще те последвам.
— Тогава викни сина си — каза Темуджин, внезапно обхванат от раздразнение. Не искаше да се надява напразно, но пленът го бе променил. Вече не можеше да се задоволи само с това да оцелее. Погледна надолу към Арслан и си представи диря от огън и кръв през племената, която щеше да свърши в герите на вълците. Беше я виждал в най-мрачните дни на дъното на ямата. Докато мухите бръмчаха около него, въображението му пламтеше.
Джелме се приближи, Темуджин слезе от коня и закуцука към двамата мъже.
— Ако ме наречете хан, волята ви вече няма да бъде ваша — каза той, спомняйки си, че баща му бе казвал същите думи. — Коленичете.
Джелме и баща му се отпуснаха на коляно и Темуджин постави наранените си ръце върху главите им.
— Моля ви за сол, мляко, коне, гери и кръв.