– Можете ли да пазите цяла нощ? – попита тя.
– Няма да ми е за пръв път. А и има достатъчно неща, които съм направил и които да ме държат буден и в най-спокойната нощ.
– Какви неща?
– Убих коня си. Предадох съпругата и сина си.
– Мъката ви по-поносима ли става, когато я наричате провал?
– Защо го казваш?
– Обвинявате се за толкова много неща, за които не е във ваша власт да ги промените. Може би трябва да оплачете своя син, вместо да обиждате Невидимото или себе си.
Той не ѝ отговори дълго време. Най-накрая прошепна:
– Сигурно си права.
Вълчата глутница не се беше отдалечила кой знае колко. Останаха, докато слънцето не се показа над скалите, и после изчезнаха в гората, като оставиха мъртвия си другар.
Когато слънцето изгря, Филип приклекна от умора, облегнат на меча си и опрял глава на дръжката му. Тя постави ръка на рамото му. И тя като катарите мислеше, че е погрешно да се убива друго живо същество. Лесно е да се мисли така, когато човек е коленичил в църква. Трудно беше да запази тази вяра, когато в мрака е заобиколен от гладни вълци.
LXXI
МОНТАЙЕ СЕ ИЗДИГАШЕ върху самотна остра варовикова скала. Под стените на крепостта светлокафявите покриви на града спяха под жълтото слънце. Хората, които живееха там, скоро щяха да бъдат изтръгнати от съня си, помисли си той.
Главозамайващо стръмни скали се спускаха към клисури с отвесни склонове от северната и източната част. Южните и западните стени бяха защитени от високи укрепления. До тях се стигаше само по път, който се изкачваше от долината.
Филип най-напред огледа местността с очите на войник, прецени слабостите, къде може да постави катапултите си, ако той беше врагът, как може да лиши гарнизона на крепостта от вода. Червените стени около града може и да удържаха на вълци и разбойници, но нямаше да удържат на проведено с решителност нападение от армия с обсадни машини. Помисли си, че хората на Транкавел скоро ще го схванат. Но самата крепост изглеждаше страховито.
Дълго се изкачваха към града в жегата, вървяха покрай опустели лозя и маслинови горички. Фабрисия днес вървеше по-добре, каза, че болката в краката ѝ не била толкова пронизваща. И въпреки това им трябваше цялата сутрин, докато тя изкуцука оставащата половин левга от дефилето.
Отстрани пътят беше ограден от буйно нацъфтяла мащерка и диви лютичета. Най-накрая и малко ведрина! Подминаха мелница и наблюдателна кула. Обесен човек, или малкото останало от него, се полюляваше на вятъра.
На градските порти стояха само двама стражи, които висяха на пиките си. Единият излезе напред и им препречи пътя с оръжието си.
– Къде си мислите, че отивате?
Филип извади меча си и го тикна под гърлото на мъжа. Сграбчи го за косата и го накара да коленичи. После се обърна към другаря му.
– И пръст да мръднеш, ще му разпоря корема и ще го навра в задника му, безсрамни тиквеници такива!
Двамата мъже замръзнаха. Единият не можеше да помръдне, другият беше прекалено уплашен да го направи. Филип се овладя с усилие.
– Казвам се Филип, барон Дьо Верси. Изгубих коня си, доспехите си, вярата си и за малко живота си не изгубих в проклетата ви страна, където дойдох с мир в търсене на помощ. Няма да търпя повече липса на възпитание от никого. Ако някога отново се обърнете така към мен или към тази млада дама, ще ви изтръгна черния дроб и ще ви накарам да го изядете. Ясен ли съм?
Стражите нямаха повече въпроси относно причината, довела ги в Монтайе.
– Ама и нрав имате, сеньор – рече Фабрисия.
– Един от недостатъците ми, господарке моя. Надявам се, че ще ме извините. Все още не съм закусил, а ме обиждат долни биячи с пики и гнили зъби. Отгледан съм в благородство и подобно отношение ме оскърбява.
Градът беше претъпкан с овце, свине, кози и хора. Миришеше на обор.
– Сеньор, в защита на онези хора на портите ще кажа, че нямате вид на пер, нито пък аз на дама. Сливаме се със стадото на простолюдието в настоящите си одеяния.
– Права си, за жалост – рече той. – Видя ли родителите си?
– Все още не.
– Бежанците може би са в крепостта. Хайде.
Каменен мост минаваше над сухия ров, следваше дървена пътека, която можеше да се сваля и вдига от помещението на пазачите на входа. В двора на замъка цареше хаос. Монтайе се готвеше за война. Рицари бързаха в последния миг към ковачницата за поправки по доспехите или за наточване на мечовете. Лакирани шлемове и щитове блестяха на слънцето.
В църквата и извън църквата се бяха настанили бежанци. Наоколо вече се носеше воня, а обсадата все още не беше започнала. Фабрисия заоглежда изплашените лица за майка си и баща си.