– Може да не са преживели пътуването – рече тя.
Спря един непознат и попита за тях: великан с огромни юмруци; съпругата му с посивяваща вече червена коса и изправена походка. Мъжът поклати глава и се отдалечи. Тя видя свой съгражданин и отново попита за родителите си. Човекът неясно посочи към другата страна на двора. Да, май видял Анселм, да погледнела натам.
Парцалив скитник стана от стъпалата на църквата и извика името ѝ, жената с чорлава коса до него се свлече на колене и изхлипа. Фабрисия се хвърли към тях. Тълпата наоколо ги наблюдаваше със студени очи. Толкова малко радости имаше на това място, може би им завиждаха.
– Зайче! – викна мъжът, вдигна я и я подхвърли във въздуха като кукла.
Фабрисия избухна в плач, както и майка ѝ. Филип постоя, замислен за миг дали да се присъедини към празненството, но се обърна. Не беше част от това, по-късно щеше да я намери.
Отряд от войници на Транкавел с лъснати щитове, със знамето в жълтеникаво и черно на виконта мина покрай него, войниците вървяха по двама в посока към южната стена. Някой го извика по име. Филип видя Раймон да се отделя от отряда и да се приближава.
– Успя, значи! Не ми се вярва направо. Но, сеньор, приличаш повече на разбойник, отколкото на пер. Добре ли си?
– Достатъчно добре за човек, който е бил преследван из страната от фанатици, малко му е оставало да се удави и се е отбранявал от диви зверове.
– Стигнал си дотук, това си е достатъчна победа! Ела с мен да ти намеря чаша вино.
Раймон преметна ръка през рамото му и го въведе в донжона.
LXXII
КАК СЕ МЕНИ късметът, мислеше си Филип. В единия ден ядеш диви смокини и горски плодове, лежиш в речната кал за шепа вода, която да изпиеш, а на следващия ден, удобно поседнал, пиеш рейнско и похапваш от дървен поднос ръжен хляб и овче сирене.
Докато той обядваше, Раймон стоеше до прозореца и наблюдаваше приготовленията за обсадата.
– Можеш да останеш тук в донжона – говореше той, – но се опасявам, че леглото ти няма да е с кадифени завеси. Затова пък ще делиш сламеника с изтънчена компания, защото тук ще са двама барони и мнозина от местните по-малки благородници от Минервоа.
– И по-лошо съм виждал.
– Сламеника или компанията имаш предвид? – той поклати глава. – Какво стана с онзи твой великолепен кон?
Филип поклати глава.
– Жалко. Един от най-красивите арабски коне, които съм виждал. Ами доспехите ти?
– Наложи се да плувам в река. С железни доспехи такава задача е много по-трудна, какво като доспехите са правени в Толедо. Затова нямах избор и ги оставих като прощален подарък на мъжете, които ме гонеха.
– Колко бързо се мени съдбата на човек. И моето положение претърпя известна промяна, откакто се видяхме последно при пещерите. Единия ден бях капитан на двайсет рицари, които устройват засади на кръстоносците, на следващия вече съм сенешал на замък и натоварен със задачата да спра навлизането на кръстоносната армия в Пей д'ок.
– Един ден е много време при война. Как така се издигна толкова бързо?
– Предишният сенешал избяга, като му разказаха какво се е случило в Безие. Заловиха го и го обесиха на кулата – може да си го видял на идване. Невинаги е изглеждал толкова добре. Но я ми кажи, ти си опитен войник, какво мислиш за Монтайе? Можем ли да удържим на нападение от кръстоносната армия, какво ще кажеш?
– Имате две слаби страни – рече Филип. – Водата ви идва от кладенец, който е в южната част. Това ли е единственият ви водоизточник?
– Това е военна тайна, сеньор, ще съм глупак, ако я доверя на човек, в чиято вярност мога да се съмнявам.
– Не ми и трябва да отговаряш. Но поиска мнението ми на войник.
– Каква е другата ни слабост?
– Не е самата крепост, а онова, което е в нея. Ще ти се наложи да изоставиш града извън цитаделата вероятно още в първия ден и тогава ще се видиш принуден да приютиш още повече хора и животни зад тези стени. Ако обсадата се проточи, не можеш да изхранваш всички. С хората вероятно ще дойдат и болести.
– Имаш право, но обсадата няма да се проточи. Наближава есен. Кръстоносците ще прослужат своите четирийсет дни за папата, ще си спечелят място в Рая и ще се разотидат по домовете. Няма да искат да прекарат тук зимата. Ако не постигнат бърза победа, както се случи в Безие и Каркасон, скоро ще се уморят от нас. Освен това нуждите на тези хора няма да са тегло. Ще се храним с овцете и кравите им и ще учим жените и децата им да работят с каменохвъргачките.