Момчето го изрита.
– Какво ви е грижа? Вие ме изоставихте!
– Не съм те изоставил. Помогнах ти от милост, неблагодарнико. Не съм ти баща, а не съм ти и роднина.
– Мразя ви и в червата!
Филип поклати глава. Нищо не можеше да се направи с това момче.
– Къде е жената, Гуилхемета?
Момчето кимна към църквата.
– Тя добре ли е?
– Болна е.
– Отведи ме при нея.
Пусна момчето, което неохотно тръгна пред него нагоре по стъпалата към вътрешността на църквата. Гуилхемета лежеше до стената на нефа, бледа и обляна в пот. Хората я прекрачваха, сякаш я няма, просто още един безнадежден вързоп парцали.
– Откога е така?
– От вчера.
– Чакай тук, ще ти донеса храна и ще доведа помощ. И повече не си ври ръцете в чуждото. Положи усилия да си опазиш носа. Това е единственото, което знаеш да вреш.
LXXIII
– ДОБРИ МИ ХОРА на Монтайе. Кръстоносците идват, за да ни отърват от противната ерес! Трябва да им отворим вратите или ще ни превърнат в пепел като в Безие! Това е нашият Съден ден! Ако не изпълним дълга си към Бог, ще познаем свещения му гняв! Останем ли зад тези стени, ще се съюзим с Дявола. Отворим ли вратите, пуснем ли свещеното войнство при нас, няма от какво да се страхуваме! Искат само да предадем онези, които почитат Дявола и отричат единствената и истинска свещена Църква!
Някой го замери със зеле. Настана боричкане между един от зяпачите и един от биячите на свещеника. Войниците си проправиха път в тълпата. Не беше време за брожения, когато се подготвяха за война.
– Зет ми е вярващ, братовчед ми също! Няма да пусна тук някакви си французи, които да ги заколят!
– Дошли са да плячкосат имуществото ни. Ще изнасилват жените ни и ще вземат парите ни, каквото и да правим!
Фабрисия стоеше с баща си в задната част на множеството. Той я прегърна през рамо.
– Имат право – каза той. – Пуснем ли вълка в дома си, ние ще сме глупаците, а не той. Не искам повече да слушам този идиот.
Толкова се беше променил от последния път, когато го видя. Кожата висеше около ръцете му там, където някога имаше мускули; очите му гледаха тъжно и уморено; брадата му беше посивяла и страните на лицето му бяха провиснали. Изглеждаше изнурен.
– Къде е този твой благородник? – попита я той.
– Не знам – отвърна Фабрисия.
– Не знам дали аз съм този, който трябва да го каже, но дали е федит, или не е, пак си остава благородник и повече няма и да се сети за теб сега, когато е тук сред хора от своето положение.
– Но пак ще си остане човекът, който ми спаси живота, затова няма да мисля лоши неща за него.
– Ами спаси и моя, моя и на майка ти. Каза ли ти го?
Тя поклати глава.
– Кръстоносците щяха всички ни да изколят, ако не беше той. Затова трябва да запалим свещ за него. Но той е такъв, какъвто е, не трябва да очакваш прекалено много от него. – Спряха в нефа и той постави ръка на рамото ѝ. – Не биваше изобщо да те пращам в манастира. Постъпих безхарактерно.
– Нямаше избор.
– Съжалявам. Ти си моя дъщеря и аз ще отговарям пред Бог за тази си постъпка един ден.
Влязоха в църквата, в която се вдигаше силна глъч. Стотици мъже и жени бяха натъпкани вътре, караха се за храна и места, където да се настанят. Носеше се воня на пот, рани и вкиснало благовоние; жегата се стоварваше върху новодошлите. Тя неволно отстъпи назад.
Войниците на Транкавел бяха заети да свалят кръста от високия олтар; един от тях дори отнесе статуята на Небесната господарка на рамото си като плячка от войната. Дългокрилите ангели, които бяха нарисувани на високия свод, наблюдаваха със стреснато объркване.
Елионор седеше до стената с малкото си вещи, но не беше сама. На каменните плочи около нея имаше насъбрало се множество.
– Кои са тези хора? – попита Фабрисия.
– Теб търсят – рече Анселм. – Някой те е разпознал и вече знаят коя си. Този тук има болно дете, майката на този пък умира. Искат да им помогнеш.
– Какво да правя? – попита тя.
– Ами не можеш да ги отпратиш. Ако можеш да спреш нещастието на човек, точно това и трябва да направиш.
– Мислех, че не вярваш в тези неща.
– Не знам вече в какво вярвам.
Някой извика името на Фабрисия и тълпата се люшна към нея. През църквата премина шепот. Ето я, светицата от Сент Ибар. На Фабрисия ѝ се искаше да избяга. Оставете ме на мира, моля ви!
Но как би могла да го направи? Така че взе бебето, което натикаха в ръцете ѝ, коленичи и започна да се моли. Скоро дойдоха още хора.