Тя се приведе над един от стрелците, който с мъка си поемаше дъх, стрелата, която беше пробила кожения му елек, все още стоеше забита в гърдите му. Фабрисия извади стъкленица с валериан от туниката си и капна капка на устните му, за да облекчи страданието му.
Усети на рамото си топла ръка. Вдигна очи, беше Филип.
– Благодаря на Бог, че не сте ранен – рече тя. Едва го позна. Лицето му беше почерняло от дима, косата му – прилепнала към черепа от пот. Очите му гледаха отчуждено, сякаш се взира в нещо надалеч. Ръцете му бяха в кръв.
– Какво става навън? – попита Фабрисия.
– Опожариха града и нападнаха югоизточната стена. Засега ги отблъснахме.
– А какво предстои?
– Изгубиха много хора. Съмнявам се, че ще предприемат скоро ново нападение. Ако не могат да се прекачат през стената, ще се опитат да я съборят.
Изведнъж земята под нозете им потрепери. Сякаш донжонът се срути на площада. Тя ахна и протегна ръка за опора към една от колоните.
– Какво беше това?
– Не си губят времето. Вече са започнали.
– Прозвуча така, сякаш целият замък рухна.
– Катапулт.
– Какво е това?
– Помниш ли, когато бяхме в пещерата и ти се стори, че чуваш тътен от буря? Това е обсадна машина, която прилича на огромна прашка. Докарали са я чак дотук с волове. За пръв път виждам такава, макар че напоследък слушам за тях. Изглежда, един от кралските инженери се е сетил да използва противотежести и да ги завърта по оста на обсадната машина, вместо стария начин с въжета. Разказвали са ми, че е толкова сложна, че я изработват специално обучени дърводелци. Мята камъни с размера на Париж. Така че засега се свърши с нашата чест и смелост, оцеляването ни зависи от мъже с престилки и системи от скрипци.
– Имаме ли шансове, сеньор?
– Лятото почти свърши – той избърса потта от лицето си и така размаза саждите. – Разполагат само с армия от доброволци. Щом времето се развали, ще поискат да се приберат у дома. Не ни е необходимо да печелим тази битка, трябва само да удържим няколко седмици.
LXXVIII
КРЪСТОНОСЦИТЕ ДОВЛЯКОХА катапулта толкова близо до замъка, колкото им стигна дързостта, бяха на косъм от края на обсега на стрелците на Раймон. Виждаха ги от зъберите на стената, четирийсет или петдесет души, които здраво бъхтеха около адската машина, но най-накрая изстреляха огромен скален къс към стените. Отначало камъните падаха в двора, в оборите или църквата, убиваха или раняваха по няколко души от гражданите или бежанците. Дълго време им трябваше, за да преценят правилно височината и дължината на хвърлея, помисли си Филип, но щом го направиха, камъните започнаха постоянно да се разбиват в горната част на югозападната стена. Обстрелът беше денонощен.
Стрелците по кулите на барбикана похабиха много от стрелите си в опит да уцелят инженерите, най-накрая Раймон им нареди да спрат и да си пазят амунициите.
Облаци прах се вдигаха при всеки удар по стените. Засега те устояваха.
Командирът на кръстоносците накара останалата част от инженерите си да работи по построяването на малки катапулти, каменохвъргачки, направени с дървено скеле. Изсякоха всички зелени дъбове, които растяха из падината, и използваха шайките от поклонници да ги изтеглят нагоре по острите скални зъбери до високото. Изпратиха дори дечурлигата си да събират из храсталака малки варовикови и гранитни камъни, за да стрелят по стените.
Лятото се проточи. Вонята на струпаните в цитаделата хора беше непоносима. Мухите ги подлудяваха, нивото на водата в цистерната спадна тревожно.
Анселм пак си намери работа, опитваше се да поправи повредите, нанесени по стената от катапулта. Почти не спеше. Изведнъж отново усети в себе си пламък, изправи провисналите си рамене и заживя с цел. Когато не строеше каменни барикади и не подсилваше стените, носеше камъни за балистите – огромни прашки, които бяха изградени на кулите по заповед на Реймон, за да могат кръстоносците да опитат от собственото си жило и да разберат какво е падаща зидария да слага край на вечерята им.
– Трябва да се качиш горе и да помагаш – рече Анселм на Фабрисия. – Има жени, дори деца, които носят нагоре камъни към кулите. Някои жени даже работят сами на балистите.
Тя поклати глава.
– Няма да убивам, татко.
– И на теб ли като на майка ти се размекна мозъкът? Защо да показваме на тези северняци милост? Те ще ни изколят до крак, ако не се защитаваме от тях. И себе си ли няма да защитиш?
Тя беше упорита.