Фабрисия приключи, вдигна поглед и видя Филип да я наблюдава. Светлината на свещта му придаваше мрачен вид, сякаш се кани да ѝ съобщи лоши новини. Но изведнъж на лицето му изгря усмивка и сякаш слънцето се показа иззад тъмни облаци.
– Трябва да поговоря с теб. – Улови я за ръката и я поведе към уединен ъгъл зад колоната. – Фабрисия. Красиво име.
– Какво не е наред, сеньор?
Целуна я без предупреждение.
– И без това можехте да получите целувка – прошепна тя. – Аз съм момиче като всяко друго.
– Не си. – Фабрисия се почуди дали няма да я поиска, тук, до колоната. Изведнъж той се отдръпна. Улови лицето ѝ в ръце, дишаше пресекливо. – Ти си всичката ми надежда – рече той и си тръгна, остави я, разтреперана и озадачена.
И какво ще се случи, ако тази вечер не се завърнеш, чудеше се Филип. Отишъл беше там с намерението да се сбогува, но откри, че не може. Може би имаше и друг начин. Нямаше закон, който да казва, че само барон със земи може да е щастлив с участта си. Той някога беше открил радостта с Алезаис, би могъл отново да я открие.
Но най-напред трябваше да се погрижат за грамадната обсадна машина и ако се върнеше от набега, може би отново щеше да помисли за това, какво би могъл да направи по отношение на дъщерята на зидаря.
В главната кула на замъка беше студено, есента наближаваше. Лу лежеше присвит на сламеника с колене до гърдите. Неколцина войници седяха до огнището, говореха приглушено и се хранеха с хляб и осолено свинско.
– Я виж ти, Лу – приклекна Филип до него. Кимна към двама възрастни мъже, които лежаха наблизо, увити в плащовете си. – Момче с късмет си, тази вечер ще спиш в компанията на благородници. Онзи възрастен мъж, който лежи по гръб и хърка като прасе, някога е имал замък и земи в Минервоа. Мъжът до него е негов братовчед. Тази вечер спят с простолюдието също като мен и теб.
– Тук ли ще спите тази вечер, сеньор?
– Тази нощ не. Имам задача.
– Може ли да дойда с вас?
– Не и този път.
Лу пъхна ръце в елека си и потрепери.
– А когато обсадата свърши, сеньор? Ще дойда ли тогава с вас?
Някога в замъка имаше кучка, която умря, докато се кучеше. Само едно от кутренцата оцеля. То се привърза към котарака, който държаха, за да яде мишките, и го следваше вярно всеки ден, въпреки че котаракът се отнасяше с нехайно безразличие към палето. Лу приличаше на това кутре, мислеше си той.
– Можех и да те направя част от моето домакинство, ако все още имах такова. Да ти намеря работа в готварницата. Но вече нямам домакинство.
– Не ви ли чух да казвате, че някога сте имали слуги, сеньор? И замък? И кон?
– Имах цяла конюшня с коне.
– И съпруга? И месо за ядене всеки ден?
– Да. И пухено легло с възглавници и завеса около него.
Лу примигна.
– Тогава, след като животът ви е донесъл такъв късмет, защо не е било достатъчно?
Добър въпрос, помисли си той, остатъкът от нощта щеше да се изниже, докато му отговаря. Той разроши косата на момчето и му каза да заспива.
Тази вечер Фабрисия рискува да се върне в църквата. Не ѝ харесваше мисълта, че баща ѝ спи там сам. Привикнала беше вече с вонята от толкова много хора, натъпкани във вътрешността ѝ, и можеше да спи въпреки трясъка от камъните, падащи върху южната стена, макар от тавана да се сипеше прах, а църквата да се люлееше, сякаш ще се срути отгоре им. Никой не я позна в мрака, затова тази вечер нямаше нито проклятия, нито настойчиви молби.
Легна на каменните плочи до баща си, заслушана в бавното му и равно дишане.
– Татко – прошепна тя, – буден ли си?
– Буден съм. Какво има, зайче?
– Какво ще правим, когато кръстоносците се приберат у дома?
– За зидари винаги ще има работа, особено сега, когато половината страна е в руини. Ще се върна на работа и ще ти потърсим съпруг, предполагам. Въпреки че сега нямам много зестра, която да ти дам.
– Мислиш ли, че кръстоносците ще си отидат?
– Какво казва твоят красив пер?
– Че щом времето се развали, те ще се приберат във Франция.
– Ами добре, той знае повече за тези неща от нас. Аз знам само, че графът на Тулуза е васал на краля на Арагон и рано или късно испанските благородници трябва да дойдат с войската си и да изхвърлят французите, ако сами не си тръгнат.
– Какво ще правим без мама?
Анселм дълго мълча. Измяната на Елионор всъщност го беше засегнала по-дълбоко, отколкото нахлуването на кръстоносците.
– Ще оцелея. За теб се тревожа. Без зестра може да се окажеш любовница на някой и никога да не станеш съпруга. Де да беше гледал Пиер къде стъпва онзи ден!