Жена с черна качулка и роба коленичи до него. Тя се приведе и го целуна по бузата, направи същото и с Фабрисия.
– Лека нощ, скъпи мои – прошепна тя. – Dios vos benesiga. Бог да ви благослови!
Анселм нито се помръдна, нито отговори. Жената в тъмната роба се отдалечи в мрака.
– Загадка си остана тази жена за мен и това е – рече той и се обърна към стената.
LXXX
ИМАШЕ ЕСТЕСТВЕН ПРОЦЕП в скалата към клисурата, точно под източната стена. Процепът водеше към варовикова пещера под крепостта и строителят ѝ още по време на строежа беше наредил прокопаването на тунел под нея от помещение в барбикана. За задачата по унищожаването на балистата дадоха на Филип отряд от трийсет от най-добрите рицари на Транкавел, които в този момент водеха конете си по стръмния, покрит с каменни плочи ходник и се събираха в пещерата. На някои от седлата бяха привързани кошове със слама и мехове със зехтин.
Филип беше наредил да омотаят копитата на конете със зебло, за да направят безшумен вървежа им. Изненадата беше единственото им предимство. Кръстоносците щяха да очакват опити за излизане от замъка през главната врата, не от изток.
Раймон им беше казал, че има тясна пътека, която води през клисурата, почти невидима под стените на крепостта.
– И козите не ходят там – им беше казал той. – Няма да можете да използвате факли, но е пълнолуние и луната ще осветява пътя ви. Опитайте се да не поглеждате надолу. Той вдигна факел над главата си и ги поведе към входа на тунела. – Все така не проумявам защо си рискуваш врата – рече Раймон. – Тази битка не е твоя.
– Направиха така, че да стане моя.
Раймон им пожела Бог да е с тях. Филип кимна, поведе коня, който му бяха дали, вън от пещерата и затърси пътеката. Животното се дърпаше, запалената факла го плашеше. Филип улови юздата по-здраво.
Нощта беше ясна; луната като нова-новеничка сребърна монета се отразяваше в реката под тях. Конят се подхлъзна на камъче и запристъпя да си върне равновесието. Филип дори не чу камъкът да пада на дъното. Сигурно пътят вървеше по издатина в скалата и беше над пропастта, въпреки предупреждението на Раймон той хвърли поглед надолу, не видя нищо.
Най-накрая стигна до по-равна част и погледна нагоре, видя часовия на високия барбикан, силуетите на отряда му от часови, въоръжени с пики, се очертаваха на нощното небе. Изчака останалата част от отряда да го настигне. Никой не беше паднал в бездната, дотук се справяха добре. Качиха се на конете си и тръгнаха към лагера на кръстоносците.
На лунната светлина виждаше балистата, можеше да я намери и със завързани очи, с дни я беше наблюдавал как запраща снаряд след снаряд, докато той стоеше със свити юмруци на стената. Знаеше размера и разположението ѝ, както познаваше собствената си ръка.
Но и без това можеше да я намери. Копелетата, благодарение на които работеше, я товареха и през нощта, както през деня, затова местата им бяха добре осветени от факли, дори имаха уютно огнище, което да ги топли в тези първи есенни нощи. Харесва им да воюват, помисли си той, защото мислят, че за тях възмездие няма да има. Да видим сега колко ще им хареса, когато войната се стовари върху тях.
Искаше му се да остави коня си да вдигне глава, но земята беше неравна и опасна и той възнамеряваше да измине в галон само последните стотина крачки. Да се удържи, да улучи правилния миг, това беше най-трудното.
Уповаваше се на късмета си.
Който му изневери.
Нямаше часови, поне нямаше от тази страна на лагера. Но един от кръстоносците, измъкнал се изпод завивката си, за да се облекчи, се озова пред тях точно когато преваляха билото на малко възвишение. Той стоеше насреща им и се олюляваше сънливо, докато насочваше струята си срещу малък храст. Филип пришпори коня си напред, за да го накара да замълчи, преди да се развика и да предупреди останалите, но беше прекалено късно. Мъжът успя да нададе пронизителен крясък, преди да го съсече.
Не им оставаше друго, освен да нападнат. Само че бяха прекалено далече и докато стигнаха до балистата, войниците, които я обслужваха, се бяха разбягали. Съсякоха неколцина, но недостатъчно, останалите изгубиха в мрака.
Неколцина от хората му връхлетяха балистата със секири, онези, които носеха кошове, вече бяха слезли от конете си и я натъпкваха със слама. Други заливаха сламата със зехтин, накрая я запалиха с една от факлите на кръстоносците.
– Гори! – извика един от рицарите. – Гори, гори, гори!