Лагерът вече беше вдигнат под тревога с тръби, викове и тъпани. Филип знаеше, че огънят ще ги превърне в лесни мишени, затова нареди на хората си да се оттеглят и да изчакат контранападението в мрака. Все още не можеха да се измъкнат. Трябваше да попречат на кръстоносците да загасят пламъците, преди балистата да се е разгоряла както трябва.
Първите кръстоносци се появиха забързани, все още се бореха с доспехите си. Филип и рицарите му излязоха от мрака и ги съсякоха. Те обаче ги превишаваха много по брой и вече непрекъснато се стичаха в лагера. Бяха навсякъде около тях, опитваха се да ги свалят от конете им.
Филип неуморно размахваше меча си. Защо на сухото дърво му трябваше толкова време да пламне в огън след дългото лято?
Някой улови юздата на коня му и той нанесе удар с меча си, мъжът изчезна с крясък под копитата. Близо до себе си видя как друг от неговите рицари беше повален от седлото, последва още един.
Порой искри изригнаха от балистата. Изведнъж тя лумна буйно в пламъци. Много добре, помисли си той, защото трябва бързо да се махаме оттук. Завъртя коня си и даде сигнал на хората си да го последват. Нова вълна от кръстоносци се беше насочила към тях. Оставаше му да изиграе една последна карта.
Вдигна меча си.
– Портите са отворени! – изкрещя той. – Следвайте ме! За Бог и Дьо Монфор!
Кръстоносците се присъединиха към възгласа му и го последваха, когато той се вряза в тях в посока Монтайе.
Пришпорваше коня си, колкото се осмеляваше, препускаше през неравната земя и спря, когато се озова в сянката на крепостните стени. Обърна се на седлото си. Едва неколцина от ездачите все още бяха там. Нямаха търпение да чакат. Кръстоносците ги следваха, мислеха си, че ще нападат портите на замъка.
Той поведе оцелелите си рицари към скалите, а преследвачите им останаха в мрака. После нареди на хората си да слязат от конете и по останалата част от рушащата се пътека обратно към пещерата ги водеха за юздите. Раймон и хората му ги чакаха.
– Справихте ли се? – извика Раймон, когато го видя.
– Справихме се. С малко повече късмет, балистата все още гори.
– Ами ти? Добре ли си?
– Не знам – рече Филип.
Предаде юздите на коня си на друг и седна на камък. На светлината от факлата на Раймон откри грозна рана от меч между наколенника и пищяла си. Дори не я беше усетил, но сега го болеше, и то доста.
– Колко хора изгубихме? – попита той.
Раймон преброи оцелелите.
– По моите сметки тринайсет. Ако балистата е унищожена, си е заслужавало.
– Гори буйно. На сутринта ще видим дали сме я повредили достатъчно, за да оправдаем загубата на тринайсет добри бойци.
Всъщност не бяха загубили тринайсет мъже; само шестима. На следващия ден седем от хората на Филип бяха изпратени обратно с отрязани носове, устни и избодени очи. Един бяха оставили с едно око, за да води останалите.
Раймон се поряза с меча си и в собствената си кръв се закле да отмъсти, когато ги видя. Останалата част от деня той прекара, обзет от тих гняв. Балистата изгоря до пепел и на зазоряване от нея все още се издигаше дим. Струваше ли си унищожаването ѝ онова, което бяха направили на тези мъже, чудеше се Филип. Бяха спасили замъка, затова той предположи, че може да се смята за успех. Надяваше се и оцелелите седмина да мислят така.
– Благодаря на Бог, че се бием с Божията армия – рече Раймон, когато най-накрая се успокои достатъчно, за да може да говори. – Защото щеше да ми е неприятно да се бия с тази на Дявола!
Светци – няма светци. Ад – няма Ад. Бог ни обича; Бог ни унищожава. Иисус е кротък и благ, затова ще те убия. Ако не ядеш тялото му в този хляб. Иисус е загинал на кръста – Иисус не е загинал на кръста.
Уморил се беше хората да спорят за това, а най-много се беше уморил хората да умират заради тези спорове.
Не сте ли имали преди замък? Защо не е било достатъчно?
Какво щеше да е достатъчно тогава, щом замъкът, конят, слугите и красивата съпруга не стигаха? Ами това: тясно легло в стая с прозорец с капаци, без слуги, но с хляб и сирене на масата, жена, която обича, и здраво, пълничко бебе в люлката. Не много, но достатъчно. Да, а и да го оставят на мира. Да не посичат приятелите му заради него, да не го преследват призраците на хората, които сам беше убил.
Достатъчно: да изпроси от боговете със сериозни лица някакъв проблясък на благост, някаква милост в тяхното неминуемо възмездие.
Мекотата на женската гръд. Гукането на дете. Изгревът.
Достатъчно.
Фабрисия използва две тънки ивици лен, за да събере раната, после направи лапа от билки и я привърза на крака му.