– Мислех, че сме свършили лековете за ранените – рече ѝ той, – че си използвала всички.
– Пазех малко, в случай че ви ранят.
– Това е нечестно спрямо другите мъже. И те кървят, както и аз.
– Защо премълчахте какво се каните да направите? Можеше повече да не ви видя.
– Предпочетох да изпълня дълга си и да оставя останалото на съдбата, отколкото да се сбогувам протяжно. Сбогуванията ме притесняват. И ето, ти си спяла, докато аз съм бил в опасност, сега всичко е приключило и аз съм тук здрав и читав.
– Колко души убихте?
– Не знам. Схватката беше кървава в мрака и когато свърши, не се замислих много по този въпрос.
– Броят на главите, ръцете и крайниците, които сте отсекли, никога ли не тормози съня ви?
– Ако аз не ги бях убил, те щяха да ме убият.
– Само знам, че никога не бих могла да го направя, сеньор. Никога не бих убила човек. Ще виждам винаги кръвта по ръцете си.
– В мирно време ходим на лов в горите или умираме. А във времена на война се защитаваме от онези, които биха ни убили. Така е устроен животът. – Той стана, изпитателно стъпи на ранения си крак. – Добрите хора няма да се съгласят с мен. Те са добри и свети, признавам. Но аз не съм като тях. Онази нощ, когато вълците кръжаха около нас, ти да не би да предпочиташе отец Витал да е до теб в мрака?
Тя не отговори.
– Само защото не мога да съм като теб, не означава, че не те ценя. Каквото и да е онова, което правиш, когато поставяш ръцете си върху хората, то им дава надежда. Виждал съм го по лицата им. Все едно дали имаш дарба, или нямаш, жестът ти ги кара да си мислят, че Бог не ги е изоставил. Възможността за чудо е безценна, за всеки. Това е божествена искра сред цялото страдание. Ти означаваш много не само за мен. – Той се изправи. – Отново ти изказвам своите благодарности за любезността ти – рече той и си тръгна, накуцвайки.
LXXXI
РАЙМОН НАРЕДИ НА ХОРАТА СИ да разрушат оборите и хамбара, за да осигурят камъни за катапултите. Анселм наблюдаваше поправките по повредените от балистата стени. Прокопаха канали и изградиха барикади зад обкованите с желязо дървени врати на главната порта, защото знаеха, че кръстоносците ще съсредоточат там силата на следващото си нападение.
По ръцете на търговците се появиха мазоли, докато работеха като чираци на зидарите и дърводелците; съпругите и дъщерите им варяха чорби в кухните, поправяха плетените ризници или пък се грижеха за болните и ранените, както правеше Фабрисия. Полите им бяха вдигнати над коленете. Всички бяха заети с работа, дори децата, носеха дъски или строшени греди и ги качваха по нестабилни стълби като гориво за казаните.
Отчаяние обхващаше кръстоносците. Бяха изгубили главното си оръжие и въпреки че ги обстрелваха ден и нощ с по-малките катапулти, камъните не бяха вече достатъчно големи, за да рушат стените.
Филип не вярваше, че едно нападение, насочено към крепостта, ще успее. Но времето изтичаше. Монтайе имаше само една цистерна с вода за цялата цитадела и тя почти беше пресъхнала. Ако скоро не заваляха дъждове, щяха да бъдат принудени да преговарят при каквито и да е условия. Филип не хранеше много надежда за милост от касапите, които лагеруваха под тях.
Другата им тревога не можеше да се разреши от времето и това беше наследството, оставено им от Гуилхемета.
Голямата зала беше претъпкана с трупове. Вонята и кон би повалила, помисли си Филип. Войници, деца и жени лежаха, проснати заедно на каменните плочи, стенеха, повръщаха и умираха. Сигурно половината гарнизон е тук долу.
Фабрисия ходеше сред болните, раздаваше оскъдните лекарства, които имаше. Видя го да стои на стъпалата и си проправи път през хаоса към него.
– Молете се на Бог да не ни нападнат сега – рече тя. – Нямаме достатъчно място за всички болни, няма да има къде да сложим и ранените.
– Надали са останали много, които да ни защитават – отвърна ѝ той. – Тук има два пъти повече хора от вчера.
– Майка ми намери малко корен от зарасличе в килера. Стрихме го и го смесихме с вино, защото почти не е останала вода, която да им даваме. Ще им помогне, ако успеят да го преглътнат, но повечето веднага го повръщат.
– Онази жена беше, Гуилхемета.
– Но Лу не се разболя. Нито аз, която сложих ръце отгоре ѝ.
Той погледна дланите ѝ. Фабрисия все още носеше ръкавици, но по тях ги нямаше познатите кафеникави кървави петна.
– Жалко, че вече не можеш да правиш своите чудеса, Фабрисия.